Мистър Гей Европа Александър Петров
Преди броени дни 31-годишният Александър Петров се върна от Кьолн с титлата Мистър Гей Европа. За една вечер той се превърна в една от най-обсъжданите фигури у нас. Противно на очакванията, се оказва, че той не е свикнал да бъде под светлините на прожекторите. Въпреки това Александър се съгласява да говори за читателите на Life.dir.bg – не само за самия конкурс, а и за трудните моменти, пред които го е изправял животът.
– Как се чувстваш като победител в „Мистър Гей Европа“?
– Все още съм леко изплашен от всичко, което ми предстои, както и от новата част в живота ми, защото сега той една идея по-публичен. Преди никой не ме познаваше. Аз съм геймър, което означава, че обичам да си стоя вкъщи, играейки спокойно на видеоигри. А сега нещата се промениха и дори прибирането ми в София не остана анонимно, защото един от стюардите в самолета ме разпозна, поздрави ме и ме почерпи с безплатно питие. Така че още там, на борда, започнах да се стресирам от това, което ме очаква. Цялата ситуация все още не е отлежала в мен и продължавам да се опитвам да свикна с титлата, с която идват и отговорности, защото тя не е отличие за красота… Напротив, сега, един вид, ми предстои втора работа, която ще върша доброволно и в главата ми изскачат тревоги дали ще се справя и ще бъда ли достоен защитник на титлата.
– Какво представлява самият конкурс?
– Всяка година той се провежда в различна европейска държава и продължава в рамките на 1 седмица. Всяка страна може да излъчи кандидат, ако в нея се състои официалното издание на „Мистър Гей„, тогава победителят отива на по-голямото състезание. Ако няма подобна надпревара – има продуценти, натоварени със задачата да търсят достойни и подходящи представители.
– Теб как те избраха?
– Понеже в България вече няма подобен конкурс, най-вероятно по финансови и организационни причини, аз бях излъчен чрез продуцент, който беше видял 2 мои участия в малки кампании за ЛГБТ видимостта и ХИВ тестването. Той се свърза с мен и двамата разговаряхме обстойно, като накрая ми предложи да участвам.
– Как протекоха различните етапи?
– През всеки ден от въпросната седмица се провеждат по едно или две изпитания, което зависи от техния интензитет. Вечерта има развлекателна програма, например караоке, за да се разнообрази напрегнатото състезание. Визията на конкурса е да се намери ролеви модел за европейската ЛГБТ общност – човек, който носи в себе си набор от позитивни качества, умее да вдъхновява останалите и може да се бори за ЛГБТ правата.
– Какво включваха кръговете, през които трябваше да минеш и кой ти беше най-сложен?
– Имаше 8 изпитания – предварително интервю, писмен изпит, спортно състезание, защита на проект, интервю с радио и телевизия, предизвикателство свързано със социалните медии, фотогенично изпитание, както и оценка, базирана на общуването ти с останалите – възможността ти да се разбираш и комуникираш позитивно с другите. Най-трудна ми беше защитата на проекта, защото отидох с идея, която се опитах да проуча максимално, но не успях да се подготвя на нужното ниво. Съдиите бяха общо 12, при това хора от различни ЛГБТ организации, които си разбират от работата. Спомням си, че докато чаках да дойде редът ми, направо ми се повръщаше от нерви. След самото ми представяне, все едно получих дисоциативна амнезия – състояние, в което мозъкът ти блокира травмиращите преживявания (смее се). Помня само, че отговорих на няколко въпроса, а на други казах, че трябва да направя повече проучвания и да вляза в контакт с повече организации.
– Какъв проект представи?
– Дълго време обмислях кампанията си, понеже дотогава не съм бил ЛГБТ активист. Знаех, че проектът ми трябва да е близко до мен, до сърцето ми, за да мога да го защитя. Онова, което винаги ме е вълнувало, е било трудното положение на ЛГБТ младежите, които биват отхвърляни от семействата си, заради половата си идентичност. Някои продължават да живеят при родителите си и да търпят психически или физически тормоз ежедневно, други биват изхвърлени на улицата. Имал съм личен опит с хора и в двете ситуации, като винаги съм искал да направя нещо по-значимо за тях, да им помогна. Представял съм си как ще направя дом (безопасно място) за отхвърлени младежи, където ще бъдат подслонени и ще им се помогне да се развият пълноценно. Имам приятел, чийто родители системно го унижаваха по всякакви начини, само защото беше гей. Това го съсипа и в един момент той просто съществуваше – лишен от амбициите си. Става дори по-страшно, ако те изхвърлят на улицата. За да преживееш деня, е възможно да се сблъскаш със сексуални практики (за пари), които носят голям риск. Отделно, за да заглушиш гласовете на болката и мъката, не е изключено да посегнеш към наркотици и опиати…
– Какъв план изгради дома, който представи пред съдиите? Какво искаш да предлага той?
– Психологическа подкрепа и терапия – както индивидуална, така и с родителите, разбира се, ако искат да подобрят отношенията с детето си. Също така насърчаване, за да продължи младежът образованието си и помощ да намери почасова работа. Общо взето всичко, което семейството му е отказало, за да може да се развие като пълноценен индивид.
– Реализацията на проекта ти ще бъде ли подкрепена от някого?
– Всичко зависи от мен и това как използвам титлата си. Пред съдиите посочих срок до 2022 г., в който да създавам този дом и ще дам всичко от себе си, за да го спазя. Със сигурност ще търся спонсориране, като мисля да установя контакт с „Америка за България“ и други организации на европейско ниво, които са с подобни каузи и субсидират такива проекти.
– Как реши да се явиш на такъв форум?
– Всичко стана много бързо… При разговора, за който споменах, първоначално се стреснах. Започнах да се питам какво ще означава това за мен, мога ли да го направя, заради гласността на събитието, дали съм готов за тази отговорност, а ако спечеля… Цялата ми несигурност се задейства, но после ме сполетя мисълта „Боже, ще станеш на 50-60 г. и вече няма да си първият избор за такива събития. Тогава ще се изпълниш с угризения, че си изпуснал тази възможност, която, може би, идва веднъж в живота и ще съжаляваш докато си жив„. Затова се съгласих. Когато отидох и видях, че нещата са сериозни, се зарадвах, че ще имам възможността да помогна, поне до някаква степен, на ЛГБТ събратята си в България, като бъда позитивна репрезентация на гей мъж.
– Има ли такъв в България?
– Нямаме много, да не кажа, че тотално липсват. Повечето репрезентации са типа „сладки за медиите„. Нямам против по-видимите хора, в ЛГБТ обществото имаме всички възможни цветове и те са съвсем нормални, но някои от тях се използват за скандалност. Например, определени изпълнители разчитаха на по-циничната част от гей същността си, за да прогресират и това, малко или много, изгради негативен образ. Едва ли първата мисъл на повечето родители е била „Искам детето ми да стане като този човек„. Още един пример – във всичките сезони на „Биг Брадър“ избираха представители, които по-скоро ще правят шоу… Няма нищо лошо в това, но те са малка част от ЛГБТ обществото в България. Другият, по-голям дял, е от обикновени, скучни хора, като тези на улицата, с които се разминаваме всеки ден. Това трябва да се уточни, за да са наясно всички, които не се чувстват комфортно в компанията на гей хората. Ние по никакъв начин не се различаваме от тях – не сме страшни, нито извънземни и не представляваме заплаха.
– Получи ли някаква награда от конкурса?
– Не получаваш пари, коли и къщи, а по-скоро титлата, заедно с нейната отговорност, понеже всичко е на доброволни начела. Като награда може да се приеме това, че различни организации и събития започват да те канят като гост или съдия на конкурси, като в повечето случаи те поемат разноските.
– Предстои ли по-голям форум, на който да се явиш?
– Единственият по-голям такъв е „Мистър Гей Свят„, на който, разбира се, ми предложиха да участвам… За мен проблемът е, че той е стандартен конкурс за красота и не е фокусиран върху проблемите на ЛГБТ обществото. Няма лошо, но ми липсва увереност за участие, понеже не искам да прибягвам до тестостерони, за да се конкурирам с останалите претенденти. А и сегашната ми победа е прекалено прясна и все още не изпитвам амбицията да участвам в други състезания.
– Кога разбра, че си различен?
– Стана постепенно. Повечето хетеросексуални хора вероятно си мислят, че просто се събуждаш един ден и край – вече си гей. Това е дълъг процес, който започва с тръгването на училище, когато около теб ежедневно има различни момчета и момичета, като продължава до 20-те ти години. В 3-ти клас за първи път усетих, че съм различен. Тогава в класа ни имаше едно наистина красиво, за възрастта си момиче – Люба, което всички момчета харесваха и по детски я закачаха. Щипеха я или ѝ дърпаха поличката, за да ѝ привлекат вниманието, понеже така се ухажва в тази възраст. Аз също го правех с тях, не защото я харесвах, а тъй като не исках да се отличавам. Вътрешно знаех, че не изпитвам привличане към нея, а впоследствие имаше и други примери, докато не пораснах и осъзнах сексуалността си. Тогава знаех точно с какво съм различен и кой съм.
– Имаше ли фаза на отрицание?
– Да, разбира се. Имах период, в който чувствах срам, че не съм като останалите, че няма да бъда онова, което искат родителите ми, че мога да бъда отхвърлен и сам… Всички тези страхове съпровождат сексуалното осъзнаване. За щастие, в онзи критичен момент, попаднах на няколко американски предавания с гей тематика, в които видях, че има и други такива хора, живеещи и функциониращи нормално. Това ми помогна да разбера, че няма нищо лошо в това, което съм, и че мога да имам толкова щастие в живота си, колкото всеки друг човек. Така се възприех и заобичах себе си, като същевременно продължих напред.
– Срещал ли си се и с другата страна – тази на отрицанието?
– Колкото и да не ми се иска, случвало се е, понеже всеки го е страх от различното. Аз, може би, съм от по-щастливите ЛГБТ хора в София, защото за целия си живот едва 3-4 пъти съм се сблъсквал с вербална агресия от страна на момчета. Не се е стигало до физическа саморазправа, но имам доста приятели, които са били бити и т.н. Това е наистина ужасно и недопустимо.
– Какво е необходимо, за да не се стига до насилие?
– Просто трябва да ни дадат шанс – да се запознаят с ЛГБТ човек и да видят, че той всъщност не се различава от тях самите. Ние сме обикновени хора – притесняваме се, плачем, смеем се. Да, единствената разлика е в сексуалните предпочитания, но аз не мога да разбера защо всички отдават толкова голямо значение на този факт. Така че не е нужно да бягат от нас, няма да се заразят – доказано е, че хомосексуалността не се предава при допир (смее се). Не е необходимо допълнително да се делим помежду си в свят, който и без това ни разделя по всеки възможен начин и ни прави слаби.
– Объркан ли е светът според теб и къде е твоето място в него?
– Не съм на мнение, че е объркан, по-скоро бавно се подрежда… Особено България, която вечно догонва останалите държави, най-вече в ЕС. Надявам се, че мястото ми е точно там, където винаги е било – в София. Харесвам родината си. Да, разбирам защо повечето хора я напускат, но аз предпочитам да остана и да видя как мога да бъда полезен.
– Имал си трудно детство. По какъв начин?
– Може би тук се крие една от причините да не са ме тормозили чак толкова за сексуалната ми ориентация, защото го правеха по друго направление. Преди бях аутсайдер и това, като че ли, вземаше превес над хомосексуалността ми. Така че някои ме избягваха, други пък тероризираха именно на това основание. Отделно бях по-пълен и изпитвах тежка социална тревожност – беше ме страх от общуването с непознати хора. Дори си спомням как веднъж майка ми ме накара да отида и да помоля една жена да ми напълни вода, понеже бяхме на разходка в планината и наблизо нямаше друга къща. В съзнанието ми е останал онзи миг, в който се дера от рев, вътрешно ужасен от идеята, че ще трябва да говоря с непознат човек. Днес съм преодолял по-голямата част от това безпокойство, но все още ми се случва стомахът ми да се свие преди да проведа телефонен разговор с някого, когото не познавам. Но по онова време, като добавим към това състояние и телосложението ми, както и факта, че със семейството ми минавахме през редица нещастия, довели до труден финансов период, в който трябваше да износвам дрехите на баща ми и брат ми (следователно не се обличах готино) – всичко ме открояваше от останалите. Това им даваше предпоставка за язвителното поведение към мен.
– Как преодоля този период?
– Тревожността я преодолях бавно, донякъде с израстването ми, донякъде със силата на волята, понеже осъзнавах, че ако не го сторя, то животът ми ще бъде труден. До голяма степен намирах утеха във видеоигрите, защото в тях се запознаваш с нови хора, без физически да общуваш с тях. Външния си вид го промених съвсем съзнателно – когато след 7-и клас трябваше да вляза в гимназията, си дадох сметка, че съучениците ми, до онзи момент, вече са си изградили мнение за мен, но тези, в новото училище, ще ме видят за първи път. Следователно, както се презентирам пред тях, дори и да трябва да симулирам, че съм уверен, така ще ме приемат. Реших да се променя – да отслабна, да сменя начина си на обличане и да „насиля“ социалната си тревожност. Стараех се да подражавам на ролевите модели, които намирах в измислените герои от сериалите, като посея и отгледам техните качества у себе си. Преструвах се, докато накрая не се превърна в реалност.
– Кои са образите, които са ти послужили за пример в изграждането на тази нова личност?
– Знаеш ли, дори в „Мистър Гей Европа“ имаше сходен въпрос, за ролевите модели в живота ни и отговорът му ме затрудни, понеже, както споменах, те не са реални личности. Истината е, че се вдъхновявах от образа на Брайън от сериала „Qeer as Folk“ – безкрайно уверен в сексуалността си мъж, който прави и получава онова, което иска. Той ми помогна да се освободя от отрицанието си и ми даде свобода. Отделно спокойствието, добрите обноски и хладнокръвието на Бри Ван де Камп от „Отчаяни съпруги“ ми харесваха. Също така се възхищавах на интериорния дизайнер Престън Лий, който си е реален човек. Той участваше в тв предаването „Top Design“ – тогава бе млад, красив, атлетичен и в същевременно изцяло социално осакатен… Сякаш не виждаше колко е прекрасен и успешен. През цялото време се определях с него, с присъщата му затвореност и неспособност за самооценка. Тогава си промених фамилията във Фейсбук с неговото първо име, като трибют, който да ми помогне да достигна крайната си цел. И не на последно място е майка ми, която е страшно добър човек. Тя е жалостива и емпатична, винаги ме е учила как да се отнасям с уважение към хората.
– Тя знае ли за сексуалната ти ориентация?
– Да. Близките ми знаят – роднини, приятели, колеги… Тези, с които общувам всеки ден.
– Как прие семейството ти твоето признание?
– Сравнително добре. Честно казано това не се случи толкова отдавна. В разговора ни разбрах, че още докато съм бил в училище, у тях се е зародила идеята, че може да съм гей, а впоследствие вече се е превърнала в подозрение. Никога не съм имал приятелка, а брат ми, който е малко по-малък от мен, вече имаше и те знаеха за тях. А мен ме водят една идея по-атрактивен от него… Така че когато го признах, те сякаш вече го бяха прочели в мен и бяха позитивни.
– Радват ли се за победата ти в конкурса?
– Много са щастливи, че съм успял да докажа, че съм стойностен човек на международно ниво. Напълно ме подкрепят.
– Завършваш икономика…
– Тук искам да направя едно уточнение. Завършил съм Финансов контрол и Икономика в УНСС, бакалавър и магистър, но при преписа от статия на английски, са станали разминавания. Тук писаха, че съм учил психология и философия, но те са единствено мои лични интереси. Също така вместо „video gaming“ са хванали само „gaming„, което на български са го превели като „хазарт“ и сега цяла София си мисли, че съм магнат с империя от казина (смее се). Това обаче не е истина.
– При такова образование не е ли по-логично да се развиваш в прилежащата му сфера, вместо с видеоигри?
– Първо, геймър съм откакто се помня. След като се дипломирах, работих 3 години като вътрешен одитор, но тогава ми се предостави възможността да се преориентирам към разработване на видеоигри. Отново доста се колебах, но сега не мога да бъда по-щастлив, че все пак взех решението да го направя.
– За какво мечтаеш?
– Да видя Съединените щати на Европа, също искам генетиката да напредне достатъчно, докато съм жив, за да удължи престоя ми на този свят и да видя какво ще се случи с него след 100 години.