Машината за масово внушение
Пошлият театър в София. И двете главни героини. Или Фандъкова, или Манолова – само те са, други няма. Това се опитва да внуши пошлият театър, който се разиграва в столицата. Истината обаче е друга.
Ако някой отнякъде попадне сега тук изневиделица, ще си помисли, че първият тур на изборите за кмет на София вече е минал и предстои балотажът. Формално предизборната кампания е още далеч от началото си, но за изборите се говори така, сякаш в тях участват само Фандъкова и Манолова. Всичко е решено: изправени в титанична битка, двете са си алтернатива една на друга. Или-или, трета възможност няма.
Машината за масово внушение
Това усещане не е случайно. По познатия и многократно отиграван сценарий машината за масово внушение отдавна бе пусната на тази вълна – колкото повече хора бъдат обработени и повярват, толкова по-сигурно. Макар че изпълнението си остава доста пошло и аматьорско. Като в провинциално (не в географския смисъл) театро.
В първото действие съспенсът се градеше около стандартен сюжетен сблъсък: ГЕРБ/БСП, леви/десни, комунизъм/антикомунизъм. Врагът, както винаги, коварно дебне и нещо крои. А залогът е по-голям, отколкото изглежда – спечели ли битката за София, печели и страната. Тъй че въпросът е пак на живот и смърт и няма какво да се оглеждаме настрани – всички под знамената! Напрежението и тревожността се подсилват от неизвестността, а тя се поддържа до последно от двете героини, които се държат като ощипани девици.
Може в София не всичко да е наред, но Фандъкова все пак три пъти е побеждавала. „Дали ще се кандидатира и този път?“, питат се едните, сякаш не знаят, че в ГЕРБ никой не се кандидатира, а го кандидатират. А тя се дърпа ли, дърпа. Все не била решила.
Ами Манолова? БСП никога не е печелила в София. Трябва ѝ някой, който да е хем „наш“, хем да го харесват (или поне да не плаши) другите. Точно като нея: не може да спи нощем от грижи за хората, а и както се говори, си търси нова работа. Но тя се дърпа ли, дърпа. Все не била решила.
Междувременно на сцената един след друг излизат социолози и лека-полека превръщат желаното в действително: те са, други няма. Само трябва да се запишат.
В края на първото действие настъпва дългоочакваната щастлива развръзка – двете загърбват личното в името на общото. Макар че драматизмът се поддържа до последния момент. Сутринта, докато внасят документи за регистрация в ЦИК, съпартийците на Фандъкова още не знаят дали тя ще се кандидатира или не. По обед тя избира декора на почти завършена метростанция (че къде другаде?), за да обяви решението си, което, естествено, „не е плод на случайно хрумване“.
По това време Манолова още говори условно с „дали“ и „ако“. Рано сутринта съдбата ѝ е дала знак – катастрофа. Предполага, че е случайност, ама знае ли човек. Късно вечерта нещата явно не търпят повече отлагане и преди в полунощ каляската да се превърне в тиква, на неформална среща с граждани и тя изплюва камъчето.
„Разтваряне на ветрилото„
Във второто действие следва „разтваряне на ветрилото на подкрепата“. Което ще рече да бъдат привлечени и други, които досега не са проявявали интерес към представлението. За целта трябва да бъдат накарани да забравят кой кой е и какви ги е вършил досега. Тоест, героините трябва да се маскират така, че хем да са същите, хем донякъде да се разграничат от самите себе си.
Така Фандъкова залага на направеното досега, но заедно с това се налага да обещае нова енергия, нови идеи и проекти. И най-важното – нови лица. На нея определено ѝ е по-трудно, защото „направеното“ се вижда. Дето се вика, няма как да скриеш „Граф Игнатиев“. Затова партията и правителството помагат, като разиграват новаторска антируска и прозападна сценка с декларация и нещо като арести на русофили. Няма да е изненада, ако и тя се включи с нещо за „паметника на окупаторите“ (Съветската армия).
Манолова е облагодетелствана от омбудсманската си популярност. И при нея обаче има трудности, произтичащи от факта, че без гласовете на БСП е заникъде, но пък и само с тях е доникъде. Затова, от една страна: „Аз съм граждански кандидат и основно ще разчитам на подкрепата на гражданите„. А от друга: „Няма как да забраня на партийните централи да ме подкрепят“. БСП помага в театрото, като разиграва лека дистанцираност. Остава избирателите ѝ да приемат да гласуват, но да си мълчат и да не слушат какво говори избраницата им за пред останалите. Които пък тя ще трябва да накара да забравят както за бляскавата ѝ кариера като „острието на БСП“, така и за 2013 година: Костинброд, Пеевски, протестите („безспорен факт е, че се плаща“, „нова форма на временна заетост“, „доста хора успяха да отидат на море“). И да ѝ повярват, че ще разгражда „тухла по тухла“ модела, в чийто градеж участваше активно и с ентусиазъм.
Алтернатива има
Сега битката се води за душата (и гласовете) на хората, които помнят и няма да забравят тези неща. Които са напълно наясно с този модел и активно му се противопоставят. Които са отвратени и от ГЕРБ, и от БСП и никога не са се захласвали по популистките пируети на омбудсмана. Всичко живо се е втурнало да ги убеждава, че на балотажа нямат друга възможност, освен да изберат едната от двете – „дясната“, защото самите те са десни, или „лявата“, защото всъщност вече няма „ляво“ и „дясно“, а само власт/олигархия и граждани.
Тези хора обаче трябва да осъзнаят, че си имат своя алтернатива не само на първия, но и на втория тур на изборите. Че сами по себе си са сила и е крайно време да загърбят машината за масово внушение, опитваща се да ги вкара в чужди фалшиви дилеми.
А освен това сега те имат и друга (може би още по-важна) задача. Защото паралелно с предизборното театро продължава и оперетата с издигането на Гешев на мястото на Цацаров. За двете кандидат-кметици тази тема не съществува. За едната е ясно – тя си е част от отбора на властта. Но и другата не смее да спомене тези имена. Защо не вземе да дойде на едно протестно шествие? Тогава може и някой да ѝ повярва, че е „граждански кандидат“.