Тъжната случка с пияната учителка навлезе във втората си, че и трета серия. … й съчувства, но пише не толкова за нея, колкото за човешката душа. И предлага да помислим за еснафчетата, които възпитаваме.
Според това, което знам като лекар за алкохолното опиване, учителката по-скоро е била много пияна. Не мъртвопияна, но много, много близо до мъртвото. С 2,6 промила алкохол в кръвта. Над 3 нещата вече са критични. Тя влязла в час и започнала да говори несвързано. Представям си я – сигурно се е опитвала да каже всичко, което се е било насъбрало в тъжната и, алкохолишка, учителска душа.
Какво ли има в душата на една учителка, която е на всичкото отгоре и алкохолик? Сигурно никой благополучен човек, доволен в здравето и в благоденствието си, не би искал и да знае! Мъка има, ето това има! – ще ви кажа аз.
Учителката се смеела, крещяла, плакала. Накрая започнала и да танцува. Представям си я! Та какво му остава на отчаяния човек? Какво остава на всички нас, смъртните хора, които знаем, че животът ни няма да има някакъв чудесен резултат и че само скръб ни чака на Изхода? Остава ни да плеснем с ръце и да се впуснем в лек танц, с пъргави крака – като сатири и менади!
Ала трезвите сред нас нямат волност на духа, за да се втурнат в танца. И затова мрачно скрибуцат с гласни струни из ъглите. А пияните (учителката и другите), когато усетят, че тъгата им е дошла в повече – и ще ги залее, и ще ги удави – просто плесват с ръце и почват да танцуват.
Нашите малки еснафи Тъй и учителката се понесла между чиновете, а може би е съборила с полите на златотканата си учителска дреха несесера на някоя от ученичките. Представям си дрехата й: купена от магазин „втора употреба” и тъжно-артистична, като смъкнатата кожа на умряла птица. И когато пияната учителка съборила несесера, у малката ученичка, а и у другите деца, се събудил гневът. Изконният гняв на еснафа срещу танцуващите и пияните. Срещу различните и отпусналите се. Срещу плачещите, слабите, лудуващите и разчувстваните. Еснафът добре знае какво да прави с падналите на едно коляно. С обърканите и лудите. Той ги убива. Със злобата и нетърпимостта си. И не забравяйте: Децата не са чисти и бели облачета. Няма пух там – не го търсете! Няма момини сълзи и безбрежна невинност като мляко от ангел! Децата… Те са просто малки копия на родителите си. Децата на жестоките еснафи са още по-жестоки еснафи. Защото възрастните поне са овладени и поочукани – като зли, ръбати камъни. А децата…
И така, учителката плачела, разкривала пред дечицата душата си, пияната си душа, а накрая и танцувала за тях. Саломе ли е била, носеща своята глава на поднос? Или Карлсон, който иска да зарадва своите Дребосъчета? А може би пък си е представяла, че е Пепеляшка на бала, а дечицата са нейните бъдещи принцове – едновременно бъдещи деца и бъдещи кавалери? Никой не знае.
Но съвсем скоро дошла полиция. Извикали я били децата. Защото в параноични времена, когато всеки се страхува от всекиго и всеки поздозира всекиго, децата са най-свирепите параноици. Та така – дечицата извикали полицията.
Тая, тая се побъркА! Така викали превъзбудено и злорадо те. Човекът – дете или възрастен – в страха си става особено злорад, шавлив и живичък. Страх и омраза към лудия, болния, странния и различния.
И учителката първо била откарана и посипана с пепелта на позора. А малко по-късно – и уволнена. И оставена на Безизходицата и Отчаянието. Без пари и работа, без надежда и упование. Без подкрепа. С Безизходицата и Отчаянието – тия двама оловносиви брат и сестра. Да живее с тях и да си ги отглежда. Последните й хватки, за които се държи за обществото и нормалния живот, се изплъзват от ръцете й. И тя полита в небитието. Знаем какво стана с тази учителка. А какво става с децата, на които тя тъй силно и зловредно е повлияла – аз не знам. Някой ще каже: ти си се загрижил за ужасната алкохоличка, а за милите еснафски дечица, дето им е изкривила психиката, не ти пука. Тия дечица! Колко престъпления срещу човечността са извършени в тяхното име! Колко безчовечности са сторени за доброто на децата? Колко ли войни са започнати „В името на нашите деца!”
Аз за децата знам едно: трябва не да грабваме пушките заради тях, а да ги учим на толерантност към слабите и към загубилите битката с живота. Не на параноична мнителност. Не на злобно съмнение към всекиго. Не на подозрителност, която ги кара да смятат всекиго за педофил, насилник, изрод и страшна потенциална заплаха.
Параноята даже няма нужда да се възпитава, казвам ви го съвсем отговорно! Тя избуява и сама, като гаден плевел. Няма защо ние да я поливаме още и още, за да стане тя в децата ни като отровна градина. Няма защо да учим децата си на още повече черно недоверие и злоба към Другите. Те и сами могат да се научат… По-скоро – да видим дали можем да направим нещо в името на Човечността… Знам ли?
Ученици, отворете тетрадките! И така. Чудя се какво мога да препоръчам в такива случаи. И се сещам. Малко е странно, малко е налудничаво. Но защо пък не…
Дали не би било добре в учебния курс по литература да има специални часове за поетите, писателите и творците, които са били алкохолици, психичноболни, особняци и инвалиди? Няма ли това да бъде един начин да разберат децата вселената на различния, на нещастния и объркания?
Ето началото на един такъв учебен час. Ученици, запишете си: Чарлз Буковски. Американски поет и писател. Роден на 16 август 1920 в Андернах, Германия. Един от най-големите поети на втората половина на 20 век. През по-голямата част от пребиваването си на този свят живял разгулен и беден живот. Бил бездомник и безработен, а когато успеел да намери работа – тя най-често била каква да е. Бъхтил се с всевъзможни нископлатени и тежки работи. От двайсет годишен страдал от алкохолизъм. Въпреки, или точно благодарение на алкохолизма си, Буковски стигнал до най-големи висоти в попрището на литературата и придобил световна известност. С честния си и безкомпромисен стил и с мъжествения си лиризъм. Умрял на 73, на върха на славата си. С написани над десет романа и безброй разкази.
А сега ученици – затворете тетрадките. И помислете!