3 март освобождението на българия от мафиотско робство.
Има училища и университети за Ковачи, стругари, трактористи, юристи, лекари, инженери, икономисти… Понеже има такива професии. Училища за политици няма. Защото няма такава професия. Политик може да стане всеки – тук няма изискване за професионален ценз – и българската действителност е живо потвърждение за това. Може, ако зад гърба му стои мощна група от заинтересувани хора, която да го избере от името на народа. И държавник може да бъде всеки – българският опит от последните десетилетия потвърждава това.
Какъв все пак трябва да бъде идеалният политик? Медиите и предизборните плакати дават отговор на въпроса: умен, честен, етичен, волеви, образован, висок професионалист… Стоп! Как така ще бъде професионалист, след като няма училище за политици, пък и няма такава професия?… Всъщност в наши дни авторитетният епитет „професионалист“ се прикачва на подставеното лице (наемника) на някоя Влиятелна групировка. Ако в продължение на няколко десетилетия един човек е в центъра на събитията, той придобива политически опит, получава информация, недостъпна за другите, усвоява някои процедури и трикове и това му позволява да преодолява различни препятствия, служейки на покровителите си и на собствената си кариера. От името и в името на народа. А интересите на обществото? Уважаващият себе си политик не се интересува от такава проблематика, макар че интензивно я размахва в предизборните Кампании; за него обществото са различните групи на управляващата върхушка (елит), Които финансират неговия възход; широките народни маси са плебс, тълпа, стадо, което трябва да бъде прилъгано и приспано с предизборни обещания, при необходимост насъскано срещу измислен враг и манипулирано с всички средства на манипулативните технологии. Ако не постъпва така, няма да бъде политик – елитът няма да спонсорира кариерата му, медиите няма да му предоставят трибуните си, икономическите групировки няма да го Канят в управителните си съвети… А Къде останаха неговата честност, етичност и прочие афиширани добродетели? Те са за трибуната. Кандидат-политик, който иска да служи на тези добродетели, е неизбираем – управляващият елит няма да го издигне като политик. Такива са действителните правила на демократичната игра.
Често казват, че даден политик или управник се е Корумпирал, защото не е издържал изпита с властта. Обикновено това е вярно, Когато става дума за начинаещ политик, който първоначално е имал искрени намерения да служи на своя народ. „Старите кримки“ споменават думата „Корупция“ само в предизборните си речи или Когато изобличават свой противник – те знаят, че Корупцията е част от поли-тическия живот и от собствената им кариера. „Колегите“ – и приятели, и противници – не биха търпели в своята банда от „професионалисти“ безупречно честен догматик. Нито пък спонсорите — те се нуждаят от свое лоби във властта, а не от светец със собствено мнение. „Светец“, попаднал сред политици прагматици, ще изгори като метеор и ще осъществи само малка част от своята програма. „малко“ е повече от „нищо“, но апостолът на правдата, навлязъл в политиката, трябва да бъде подготвен психически, че пребивава там за кратко време.
Политикът, дошъл на власт, т.е. Станал държавник, се сблъсква с проблеми, които трябва да реши на всяка цена, ако иска да остане на власт. Оказва се, че основният проблем е… Оставането на власт. За да успее, той трябва да бъде умен, хитър, Комбинативен, прагматичен… И това обикновено влиза в конфликт с морала, от името на който държавникът действа. Николо Макиавели дава ценни напътствия за един държавник (П Principe – Принцът): „…Мъдрият владетел не е длъжен да бъде верен на дадената дума, ако с това уврежда на себе си… Никога не липсват причини, за да се прикрие нарушеното обещание… Не е необходимо владетелят да притежава всички добродетели; необходимо е обаче да изглежда, че ги притежава… Когато го слушат и гледат, да прави впечатление на човек, преизпълнен с благочестие, честност, непорочност, човечност, вяра… Всеки вижда как изглеждаш, малцина са, които могат да разберат какъв си… Владетелите трябва да предоставят на други неблагодарните дела, а за себе си да запазват благодатните… Много по-сигурно е владетелят да внушава страх, отколкото да бъде обичан.“ Звучи съвременно, нали? Да не повярваш, че оттогава са изминали пет века!
Разбира се, това не са единствените Качества, които държавникът трябва да притежава. Той е длъжен да си дава сметка какво прави и защо го прави. За да запази властта си, му се налага да посвърши и нещо полезно за държавата и обществото. Но най-важното е, че трябва да защитава интересите на групата (Класата), Която го е поставила на власт. Държавата съществува именно заради привилегиите на тази Класа (елит). Дори абсолютният монарх или диктатор се съобразява с тях, ако не иска да бъде свален. Монархът, загрижен за опазване на династията си, обикновено преследва и дългосрочни цели. Държавникът, чиято власт е в рамките на един мандат, акцентира върху моментните потребности. Това е особено добре изразено в слаборазвити-те страни и най-вече в банановите републики – там дошлият на власт бърза „да си оправи положението“, без да се интересува от последиците от своите действия: „След мен — и потоп!“ Естествено, без да засяга интересите на „спонсорите“ си.
Казаното дотук представя в твърде неблагоприятна светлина и политиците, и държавниците. Може ли да бъде иначе? Досегашният исторически опит на всички народи по-Казва, че не може. Фактически всички държави съществуват, за да обслужват своите привилегировани паразити. Това е залегнало в един от основните технологични принципи на управление: на определена прослойка преднамерено се дават НЕЗАСЛУЖЕНИ ПРИВИЛЕГИИ, поради което тези хора с всички сили защитават политическата власт – падне ли властта, те губят привилегиите си; всяка власт подбира привържениците си измежду хората с по-ограничени интелектуални възможности, но с неограничени амбиции за издигане и привилегии; тъкмо тази измет добива усещане за избраност (елитарност) и вътрешна убеденост, че й се полагат привилегии.
При реалния социализъм в България привилегирована беше номенклатурата, набирана по принципа „да се избере най-лошото измежду лошото“ („лошите“ са послушни и със зъби и лакти бранят привилегиите си). При „демокрацията“ подборът на новите капиталисти се извършва по същия принцип: новата управляваща Класа се формира от бивши номенклатурчици, офицери от ДС, някои реститути, безогледни „обикновени хора“ (получили Куфарчета с пари, ограбени от народа), обикновени пробивни кариеристи и новоизлюпени „професионални демократи“; някои от тях са всичко това едновременно. По този начин всяка власт в България извършва отрицателен подбор на Кадрите си. Това обяснява защо страната ни почти винаги се е управлявала от посредствени и подпосредствени дребно скроени хорица с мегаломански амбиции и защо в морално отношение почти всички „първи хора“ са измет.
Подобен принцип в една или друга степен доминира в целия свят. В по-изостаналите страни той се осъществява буквално. В развитите страни не издигат „най-лошото из-между лошото“, но избират доказано посредствени хора, чиято най-висша морална ценност е собствената им кариера. Поради това сред управляващия елит рядко, и то при екстремни ситуации, попадат хора като Наполеон, бисмарк или Дьо Гол. Има и друго: личности като Нютон, фарадей, Бетовен или Айнщайн не се съгласяват да бъдат въвлечени в политиката. Напротив, властогонци като Сталин, Хитлер, Чърчил или Александър Йорданов се стремят към властта като пеперуда към запалена свещ.
Самите политици и държавници, използвайки влиянието си над медиите, упорито разпространяват митове за своята изключителност и незаменимост. Част от митовете не са митове: умелото ръководене на държавата и обществото не е въпрос само на добро желание, а наистина изисква управленска квалификация, която се придобива в-течение на много години, т.е. Управниците трябва да бъдат „професионалисти“ и едва ли не щатни. Това пък означава, че даже да са навлезли в политиката с най-честни намерения, с течение на времето ще образуват своя „професионална“ общност, която обслужва главно себе си (и „спонсорите“, естествено!). За да се избегне това, политиците трябва да се сменят често, което означава да не разбират от работата си. Оттук възниква дилемата кое е по-важно: често сменящи се непокварени и неквалифицирани наивници или постоянна „политическа Класа“ от Компетентни и Корупмирани шарлатани.
Обикновено златната среда се търси в правилата на „демократичната игра“ – предполага се, че избирателят със своя вот отхвърля самозабравилите се политикани; предполага се също, че общественото мнение чрез своите акции е коректив на политиканските изсилвания; че критиката на опозиционните партии не позволява разрастване на Корупцията и вземане на пристрастни решения; че медиите също действат като коректив… Това значи, че ТРЯБВА ДА СЪЩЕСТВУВА ОБЩЕСТВЕНО МНЕНИЕ, НЕЗАВИСИМО КАКТО ОТ ДЪРЖАВАТА, ТАКА И ОТ ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ПАРТИИ. Общественото мнение се създава на базата на ОБЩОПРИЕТИ МОРАЛНИ ЦЕННОСТИ, при активното участие на общопризнати авторитети като училището, църквата, Културните институции, изтъкнати интелектуалци и други известни личности.
Опитът в страните от Първия свят доказва, че „демократичната игра“ лесно се превръща в декоративен демократичен ритуал – съперничещите си партии и стоящите зад тях икономически структури водят борба за плячка, а пред публиката спорят по второстепенни въпроси, но при опасност винаги действат съвместно против общия си враг – народа; училището, медиите и другите фактори, влияещи върху общественото мнение, или са собственост на силните на деня, или лесно се купуват. Това е естествено за общество, Където богатството всъщност е единствената морална и социална ценност.
В България то се демонстрира по доста драстичен начин. Партиите – почти всички Контролирани от Мафията – солидарно унищожават българския народ. Медиите, въпреки показния плурализъм, дискутират само теми, одобрени от Мафията, по начин, удобен за нея. Казионните синдикати демонстративно размахват юмруци и пет пари не дават за трудещите се. Православната църква, както винаги, е безучастна към страданията на своя народ. Организации, обединяващи и защитаващи народа, просто липсват. Какво чудно тогава, че Мафията безнаказано прави каквото си иска! Въпреки демократичната Клоунада!
Наистина ли няма изход от положението? Изход, възможен поне като теоретичен модел?… Има. При това практичен. Историята е показала, че НИКОИ УПРАВНИЦИ В НИТО ЕДНА СТРАНА В НИКОЯ ЕПОХА НЕ СА НАПРАВИЛИ НИЩО ДОБРО ЗА НАРОДА СИ, АКО НЕ СА БИЛИ ЗАСТАВЕНИ ДА ГО НАПРАВЯТ ЧРЕЗ СИЛЕН НАТИСК ОТДОЛУ, ОТ НАРОДА. Това е изходът. Това е не-прекъснат процес на противоборство между широките народни маси и самозабравящите се политици (дори Когато са произлезли от народа!) И обществото живее в постоянно динамично равновесие. Ако политиците и управниците победят, обществото загива, а държавата запада. Ако народът смаже управниците, на тяхно място идват други (не по-добри) или държавата загива.
И така, само силният отпор отдолу осигурява Контакт между управници и управлявани и дава възможност на народа да отстоява своите ИНТЕРЕСИ, ЧЕСТ И ПРАВО НА ЖИВОТ. Само тогава политиците и държавниците работят не само за себе си, но и за обществото.