Аз обичам Европа I love Europe Накъде води пътят?
Постдемократичната епоха отдавна вече е факт на Стария континент. Все едно кого избират хората, много държави де факто се управляват от банките и техните ковчежници. Самоликвидира ли се Европа? Капитулира ли политиката?
Европа е континент на демокрацията. Празничната самоувереност, произтичаща от това убеждение, е неотменна част от европейския проект. Благосъстоянието се създава в солидните демокрации. А притегателната сила на народния суверенитет в западния свят (не само богатството) стана причина и за разпада на съветския империализъм през 1989 година.
Но времената се менят. Половин век след създаването на Европейската икономическа общност чрез Римските договори и 20 години след падането на Берлинската стена континентът се намира в дълбока конституционна криза. Проектът Европа като мирно обединение на независими нации е на път да се самоунищожи.
Вече ни управляват други
Достатъчно е да хвърлим бегъл поглед върху някои от страните с традиции в демокрацията. Гърция и Италия напр. имат демократични правителства, но министър-председателите им не принадлежат към никоя партия и не са дошли на власт чрез избори. Освен това те управляват „по спешност“ – вземат решения за реформи, прокарват мерки за икономии, правят кадрови промени, на каквито години наред не бяха способни демократично избраните правителства или партиите. Горчива ирония е когато гръцкият финансов министър Венизелос обяснява, че преди април не може да има избори, защото преди това новото експертно правителство трябвало да прокара важните реформи. За какво тогава да гласува народът, ако не да делегира права тъкмо по най-съдбоносните въпроси?
Политическата класа, която с клиентелизъм и купуване на гласове доведе някои страни до ръба на банкрута, беше запратена по дяволите от финансовите пазари. В Италия например години наред се дебатира за ранното пенсиониране, жестоките данъчни измами, закостенелите фирмени правила. И ето че разумната реорганизация на остарялата система се осъществява от далечни на политиката хора и то без дебат, без изборни борби и без отговорности. А посланието гласи: „Партийната демокрация ще вземе руля в ръцета си след като приключи необходимата работа„.
Много хора се питат защо тогава изобщо да се месят в политическия дебат? Защо въобще да участват в политическия живот след като така или иначе накрая от нищото ще изскочи един банкер, за да събере парите за предизвиканата от банкерите финансова криза?
Нелицеприятната за парламентите дума „говорилня“ се утвърди през 1930 година и всички знаем какво стана после. Не само дълговият капан, но и самодоволната ненаситност на парламентаристите (напр. в Италия) или структурната разпокъсаност на партиите (напр. в Белгия), доведоха демокрацията в някои страни до ръба на пропаста. В Белгия бяха необходими почти две години след вота на народа, за да бъде съставено ново правителство от клиентелисти и загубили изборите. През тези 541 дни администрацията водеше разпокъсаната страна повече от достойно. След този гаф всеки уважаващ себе си политик би трябвало да си зададе въпроса, дали не бива да се премахне цялата професия без някой да забележи?
Астерикс отива на избори
Самовлюбени политици като гръцкия партиен стратег Антонис Самарас, който във водовъртежа на банкрута разиграва своите стари интриги и изнудвания, много напомнят за комикса „Астерикс в Корсика„. Там старейшината на островитяните обяснява как в Корсика се избира шеф: „Ние хвърляме нашите бюлетини в една урна, после хвърляме урната в морето, след което се сбиваме яко и който е най-силен, става шеф„.
Капитулацията на политическата класа отразява точно обратното на стратегическите цели на политическия проект за еврото. Много политици смятаха, че посредством общата валута могат да озаптят спекулациите и изнудванията. Стана точно обратното. Финансовите пазари регулират както им е угодно политическата система в Еврозоната. Броят на хората в Италия и Гърция, които не гласуват или не следят политическия дебат, не се е увеличил. Хората там искат да знаят какво ще стане със спестяванията им и с работните им места. Ситуацията в страните без традиции в демокрацията, като Унгария или Словакия, е по-плачевна. Как бихме могли да обясним на словашкия пенсионер, че трябва да пести от екзистенц-мининума, за да финансира много по-богатите гърци? Биха ли могли недемократично издигнатите брюкселски комисари да обвинят демократично избрания унгарски премиер Виктор Орбан в нарушаване на конституцията?
Демократичната пробойна винаги е била най-голямата опасност за ЕС. Вместо да я запушат и да легитимират континента пред нехуманния държавен капитализъм в Китай и Русия, ЕК и ЕЦБ поемат същата роля, каквато има и Централният комитет на Китайската комунистическа партия. Ако нищо не се промени, скоро ще преживеем имплозия на крехкото начинание „демокрация„. И Европа ще се превърне в музей на демокрацията.