Преди много години един гръцки цар имал за покровителка света София. В нейна чест той построил голяма и богата църква в Константинопол /днешния Истанбул/. Жена му издигнала голяма и хубава църква „Света София“ в едно селище, разположено в полите на Витоша планина. По-късно селището приело името на църквата, която се прочула в околността. Според друго предание някога София била малко селце, в което имало много красива църква „Света София„, която приличала досущ на прочутата царска църква „Света София“ в Цариград.
Хората от цялата област идвали в тази църква и празничните дни се превръщали във весели тържества. Когато град София паднал под властта на турците, те не посмели да превърнат църквата в джамия, както правели обикновено, но и не позволявали на българите да се молят в нея. При входа й устроили място, където да се молят завоевателите мохамедани, а главната част на църквата стояла празна. Но много често турците виждали в църквата да горят свещи. Чудели се кой ги пали, като имали много строга стража на входа. Но каквото и да правели, колкото и охрана да поставяли пред църквата, пак не могли да разберат как се палят свещите при олтара и пред иконите. Веднъж един паша посетил София. Видял църквата, чул за тайнственото палене на свещи в нея и заповядал на правоверните да не се плашат от гяурката-светица,а да се вдигнат и разрушат този „дом на дявола„. Събрали се турците и нападнали сградата, но успели да разрушат само част от входа, когато небето притъмняло, огромни светкавици просичали небето, страхотни гръмотевици разтърсили земята, заизливал се едър като яйца град, а после пороен дъжд. Ужасени и разтърсени от страх, нападателите побързали да се разотидат по домовете си. Но триж по-голям ужас изживял предводителят им, когато заварил в къщата си умряло цялото му семейство! Побързал да отиде при пашата, издал заповед за разрушаване на църквата, но го заварил да седи като гръмнат с блуждаещ поглед на миндерлъка – неговият любим арабски кон, оседлан за път, паднал мъртъв в двора на конака. Своя кон пашата обичал повече от децата си, от любимата си жена, от властта и богатството си. Не стигнало това, но се разчула и друга тъжна вест – в домовете на единадесет от нападателите на църквата имало тежко болни хора. За дълго турците забравили църквата и оставили българите свободно да се черкуват в нея.
След време били правени още няколко опита да се разруши от дръзки и жестоки управници, но всеки път умирали по единадесет турски семейства. Накрая турците оставили църквата да стои празна и сама да се разпадне. За своя сигурност оставили вътре топчийска кола с няколко топа. Понякога, срещу големи християнски празници, топовете гърмели сами и всявали ужас у поробителите. Турците много искали да убият вярата на българите в силата и покровителството на църквата, затова започнали да разказват, че тя не е българска църква и светиня. Според твърденията им тоя град и тая църква били съградени от царска дъщеря на име София /дъщерята или жената на римския император Юстиниян/. Тази царска дъщеря дълго време лежала болна и я лекували прочути доктори, докарвани от различни страни по света. Един стар лекар посъветвал царя да изпрати дъщеря си да живее на място с хубав, здрав климат и добра вода – нищо друго не можело да я излекува. Чудел се угриженият баща къде има такова целебно място, а лекарят, който сам не знаел, подсетил царя да изпрати верни люде из голямото си царство да намерят такова красиво място с лековита вода и хубав въздух. Царят така и сторил. Едни от пратениците стигнали до подножието на Витоша планина и седнали да си починат от дългия път. Пили бистра студена вода, а въздухът бил толкова чист, че главите им се замаяли. И макар да били яли до насита, отново се усетили гладни и сладко си похапнали. Умората им изчезнала и излезли на весела разходка с конете си. Престояли царските хора в тукашната красива местност: богата с гори, с бистра сладка вода и слънчеви полета, с няколко малки селища. Дните, прекарани тук като че ги подмладили. Усетили крепки мишците си и бодър духа си и не им се тръгвало по обратния път. Но трябвало да бързат назад, където ги чакал нетърпеливия баща с надежда, че са намерили целебно място за дъщеря му. Известили те царя, че са намерили най-хубавото място за болната царкиня и наскоро след това царската дъщеря, придружена от близки приятелки и вярна охрана, дошла и се заселила на това прекрасно място. Не минало много време и тя оздравяла, разхубавила се, усещала се бодра и силна и по цял ден обикаляла красивата околност. При нея дошли много царедворци със семействата си, отначало само за да я навестят, но след това се заселили завинаги. Така към няколкото къщички и малко местно население се прибавяли нови и нови заселници, селцето набъбвало, набъбвало и станало град, който приел името на царската дъщеря София. От благодарност за възвърнатото си здраве царкинята съградила църква „Света София„. Веднъж пристигнал братът на София, завидял на хубавия град и на църквата, които много се прочули, та решил да ги направи свои. Затова трябвало да погуби сестра си, но тя навреме разбрала и побягнала да се скрие в църквата. Тъкмо пред църковните двери братът настигнал сестра си и замахнал със сабята си да я посече. Но София мигом изчезнала между дверите… Господ я спасил, защото тя живеела скромно и правела добрини на хората. Когато господ я въздигнал на небето, тя нажалено обгърнала с поглед красивата земя, която й дала здраве и много радост. Заплакала София с горещи сълзи, които се изливали като из ведро от небето. От тия сълзи изврели топли минерални извори, върху които са построени още от старо време лечебни бани в центъра на града, както и минерални извори в околностите на някогашна София – Княжево, Овча купел и Горна баня. А братът на царкинята не могъл да живее в града на сестра си, защото постоянно боледувал. Направил си замък край пътя, който водел към Пирот и Ниш.