Живеем в свят, в който номадите пак властват над уседналите – този път не с ятагани, а с мишката на компютъра, чрез която прехвърлят милиони от единия край на света до другия. Но сега нещо се променя, и то пред очите ни.
Смъртта на Маргарет Тачър съвпадна с масираното настъпление срещу неолибералния капитализъм, който тя възвести. Капитализъм, при който държавата, законът, правилата биват системно обезсилвани в интерес на „декомплексирания” капитал, който намира пролуки, оазиси и вратички из цялата планета. Свят, в който номадите отново властват над уседналите – този път не с ятагани, а с мишката на компютъра, чрез която прехвърлят милиони от единия край на планетата до другия, оставяйки неочаквано без препитание цели народи.
„Няма такова нещо като общество”, беше казала навремето Желязната лейди, а държавата имаше според нея една-единствена роля – да се самоунищожи, оставяйки социалния дарвинизъм да следва естествения си ход. Силните, богатите, хитрите намираха начини да се изплъзват от данъци, докато нещастните уседнали плащаха за загиващата си социална държава, която тачеристите ги бяха научили да презират.
Малкият човек и големият капитализъм
Светът днес. Залезът на неолибералните номади.
Е, докато имаше растеж, нарастващите социални разлики изглеждаха приемливи. Когато обаче дойде кризата, обществото се разтърси из основи. Защото там, където егоизмът и алчността са се превърнали в единствен двигател на обществото, няма нужда да си пророк, за да предвидиш катастрофата. Държавата задлъжнява, защото капиталите изтичат нанякъде, либерализираното производство е изнесено в Третия свят, социалната сфера е в състояние на свободно падане.
Контранастъплението срещу офшорната икономика, която е най-грозният резултат от неолибералната дерегулация, показа, че общество все пак има и че то е решено да въдвори глобалните номади в рамките на националните законодателства. Да разкрие лицата на тези, които отмъкват пари в криптирани офшорни сметки, после ги връщат обратно, изпрани на един или друг остров. В България такива офшорни фирми, за собствеността на които само можем да гадаем, днес участват в концесии на златни залежи, купуват медии, приватизират предприятия, инвестират в свързаните с националната сигурност мултиплекси. Наричат това с евфемизма „чуждестранни инвестиции”…
Но как се стигна до бунта на уседналите? Не, те не пожелаха затягане на националните граници, връщане на протекционизма или бюрократичната държава. Журналистите от 46 страни по света се организираха за глобален удар, който да разкрие офшорчиците. След Уикилийкс, които поне в разкриването на дипломатическите грами ми се виждаха леко съмнителни, ето една акция, която буди истинска надежда. Удивителното е, че ако от едната страна стоят анонимните богаташи, от другата срещу тях са се изправили анонимни граждани, които разкриват информация за сметките им. Срещу едно престъпление /пари с неясен източник, неплащане на данъци/ се възправя друго престъпление /разкриване на банкова тайна, „течове” на информация/.
Гражданска регулация чрез прозрачност: може ли това да е краят на епохата Тачър-Рейгън? Разбира се има едни хора, които ще ни обезкуражават, ще твърдят, че богатите винаги щели да намерят начин да се измъкнат, те имали пари за адвокати – както монголите през 14 век, те били толкова организирани и задружни, че няма никакъв шанс да ги победим. /Да припомням ли, че Монголия днес е една малка, скромна страна?/
Ледът се пука, господа съдебни заседатели!
Промяната се случва пред очите ни. Все по-трудно става да се опази каквато и да е тайна – и в личния живот, и за имотното състояние. В България номадите все още разчитат на медийната врява, в която едно нещо винаги се казва заедно с точно обратното – тоя взел едни пари, ама не било така, взел пари журналистът, за да го омаскари… Настоящото глобално разследване на най-авторитетни световни медии няма как да събуди подобен релативизъм, именно защото събира целия морален авторитет на планетата в един удар. И впрочем ще е добре българските журналисти да се поучат от това и да се организират за подобни съвместни действия.
Изгоря вече бившият френски министър на бюджета Жером Каюзак – заради тайна сметка с 600 000 евро. Бил ги спечелил с честен труд на пластичен хирург /!!!/, но ги изнесъл от страната без да си плати данъците. Тежък удар в кампанията на Мит Ромни беше разкритието, че държи парите си на Кайманските острови и плаща данъци, по-ниски от тези на секретарката му. Г-жа Меркел пък шантажира сънародниците си, скрили пари в Швейцария, с подхвърлен диск, съдържащ информация за сметките им. Люксембург се пречупи и реши да сътрудничи в разследване на данъчни измами, а в САЩ вече няколко години действа закон, съгласно който всяка банка по света автоматично трябва да предоставя информация за сметки на американски данъкоплатци. Същият закон се подготвя в ЕС, но гражданско-хакерският контрол вероятно ще го изпревари с резултатите си. Само помислете какво ще стане, когато обявят тайни сметки на водещи български политици половин месец преди изборите. Ледът се пука, господа съдебни заседатели!