“Гнилите ябълки“ на българското правосъдие
Намесата на чуждестранен посланик в съдебен казус на суверенна държава, само по себе си, е скандал. Освен ако държавата не се казва България, и не произвежда съдебни абсурди на конвейр.
През 2008-ма и 2009-та година в България назря съдебен скандал между Франция и наскоро приетата за членка на Евросъюза България. На два пъти съдилищата в Шумен и Велико Търново оправдават убийците на стажуващия в парижка адвокатска кантора правист Мартин Борилски. „Милостта“ на българското правосъдие се случва въпреки наличието на ДНК-доказателства и технически експертизи, направени от френските полиция и следствие.
Тогавашният френски посланик в София Етиен дьо Понсен си позволява да вземе съвсем категорично становище: „Имаме навика да казваме, че българското правосъдие не работи добре, но често не ни достигат примери. В случая „Борилски“ обаче налице е съвсем конкретен пример“, казва изненаданият от оправдаталната присъда дипломат. За да я обосноват, двете провинциални съдилища на практика изцяло пренебрегват неопровержими доказателства, предоставени от Франция. Заради бруталното погазване на правните норми в България, френското правосъдие се обявява за паралелен наказателен процес в Париж. Заради угрозата от разрастване на международния скандал, Върховният касационен съд изпраща зад решетките обвиняемите за убийството след 10-годишна мъчителна съдебно-следствена сага.
Скандалът „Белведере“
Пет години след този позорен скандал, българското правосъдие продължава да произвежда нови и нови. Един от тях понастоящем се разглежда пред търговско-административното отделение на Софийския градски съд. Главните герои в нея са френският производител и дистрибутор на вина и алкохолни напитки „Белведере“ и две български фирми, които искат неговата несъстоятелност след претенции за неизплатени по договори неголеми суми.
Френският посланик в София Ксавие Ларен дьо Кабан обяви в петък, че се прави опит да бъде открадната френската фирма „Белведере„, работеща в България. Това става с помощта на съдийка от Софийския градски съд, чието име неведнъж е замесвано в скандали. Историята стана повод за самосезиране на Висшия съдебен съвет, който е образувал преписка по случая. „България не е сигурно място за чуждите инвеститори. Всяка фирма може да бъде открадната с помощта на „гнилите ябълки“ в българската съдебна система, заяви дьо Кабан пред БТВ в петък и обясни за опита да бъдат откраднати чрез обявяване в несъстоятелност фирмите „Домейн Менада“ и „Белведере дистрибуция„, които са собственост на френската компания „Белведере“ с годишен оборот от 900 млн. евро. Заради случая Париж дори се е обърнал за помощ към европейските институции.
Случаят е показателен за остро критикуваната система за „случайно“ разпределение на делата и противоречивото прилагане на закона в полза на „задкулисието„, което продължава да дърпа конците в съдебната ни система. „Има генерален проблем в съдебната система, навсякъде има „гнили ябълки“. Това е задкулисие и не се знае какви групировки, партии и дружества имат връзки„, заяви още посланикът, цитиран от българските медии.
Рейдърството от години е популярен спорт в криминалната стопанска действителност на България. Именно с този термин от историята на пиратството се обозначава агресивното незаконно завземане на една компания от страна на съмнителни кредитори или от престъпници, в съучастие с нотариуси и съдии. Десетки, а може би вече и стотици са случаите, в които собственици и акционери във фирми случайно узнават, че на уж свикани от тях „общи“ събрания е взето решение за смяна на фирмените управители и прехвърляне на активите в ръцете на изпечени мошеници. Други пък попадат под ударите на злонамерени процедури по несъстоятелност, спретнати от крадците на фирми. И когато това се върши под покрива и със съдействието на „независимото” българско правосъдие, потърпевшите от белязаното за „крадене“ предприятие са изцяло обречени.
Може ли българското правосъдие само да се справи с корупцията, слабата ефективност, зависимостите и безкрайното протакане на делата? Очевидно не. Солидното увеличаване на бюджета на съдебната системата, подобряването на материалната база на съдилищата и голямата европейска помощ за модернизацията на българското правосъдие засега не носят очакваните резултати. Доверието на българските граждани към съдебните инстанции в страната е на най-ниското равнище в Европа в сравнение с другите държави-членки. Върху много от скандалните решения тежат подозрения за корупция и за зависимости от управленски и мафиотски интереси. Системата за случайно разпределение на делата е на практика изцяло компрометирана.
Опитът на Естония
При това има достатъчно чужд опит, и то успешен, който би могъл да се приложи и в България. Например от Естония, на която антикорупционната организация „Трансперанси интернешънъл“ отрежда 16-то място в света по прозрачност и неподкупност на държавната администрация. Страната е също сред първенците в Евросъюза по прилагане на електронното правителство и в борбата с корупцията.
Още към средата на 90-те години в Естония са подменени чрез ранно пенсиониране две трети от всички магистрати – главно свързаните със съветския режим лица на възраст над 35 години. През 1995 г. средната възраст на естонските съдии, прокурори и следователи вече е под 40 години. Оттогава съдебната система в малката прибалтийска държава непрекъснато подобрява своята ефективност – намалява продължителността на гледане на делата, съкращават се сроковете на инстанционните производства, полагат се постоянни грижи за повишаване на професионализма и компетентността на съдиите.
В Естония се полагат много усилия за ограничаване на корупцията в съдебната система – чрез пълна отчетност в интернет, прозрачност и електронно администриране на движението на делата. Не на последно място и чрез подобряване на материалното състояние на магистратите. Понастоящем съдиите в първоинстанционните съдилища в Естония получават месечно по около 4000 евро – това се равнява на четири средни за страната заплати. Съдиите във върховните съдилища взимат доход, възлизащ на близо 5,5 средни работни заплати. Предвидени са и повишения на техните възнаграждения на всеки пет или десет години, съответно с 5 и 10 процента, като награда за лоялността към принципите и етиката на тяхната професия.