Коронавирус в България: ако гневът се отпуши …
Гневът търси върху кого да се стовари. Върху китайците, върху ромите, върху ЕС. Засега гневът се преглъща, но ще се трупа, ако епидемията от коронавирус се разрасне. И тогава всяка дума на криво може да го отпуши.
Масовите бедствия са проверка за солидарността на нацията, защото оцеляването на всеки повече или по-малко зависи от поведението на всички. При нас дългът към другия след появата на коронавируса беше формулиран така: дойде време младите да спасят старите, като си останат в къщи. Социалното дистанциране от прагматична мярка се превърна в морален императив. Физическото разделение стана израз на човешка близост.
На нацията ѝ се наложи да живее според непознати ограничения и съществуването ѝ заприлича повече на литература, отколкото на реалност. За това какво още може да ѝ се случи е по-лесно да разбереш не от новините, а от роман. Например от „Чумата” на Албер Камю, която е сред най-четените напоследък книги. Според нея, състоянието на общност, поставена под карантина, минава през пет етапа: отричане, гняв, всепозволеност, умора и депресия, смиреност.
Носталгия по една командна система
Най-напред, въпреки фактите, не искаш да приемеш, че оттук нататък животът ти ще бъде друг. Началното отричане бе особено типично за богати и самоуверени общества като английското и американското, докато ние твърде бързо се примирихме с това, че идва бедствие и се налагат рестрикциите.
Защото, ако „животът преди“ не е бил чак толкова хубав, е по-лесно да се откажеш от него. А и заради ширещата се соцносталгия, която по същество е носталгия към една командна система, където властта ти дава сигурност, само доколкото решава вместо теб и ти диктува от телевизора какво да правиш. Пандемията бавно реставрира социализма. Известна съпротива проявява малка либерална общност – не заради мерките срещу разпространението на вируса, а заради риска те да се превърнат в стил на управление.
Гневът. Той извира от риторичния въпрос: защо всичко това ти се случва, точно сега, точно тук, точно на теб. И търси върху кого да се стовари. Върху китайците, върху заразените, върху ромите, върху институциите, върху ЕС… Но засега поне трудно се намират убедителни аргументи вината да се припише на някого. Дори БСП, въпреки специалното участие на президента, води половинчата битка с правителството, по-скоро по политическа инерция, отколкото от желание да му вземе мястото. Гневът се преглъща, но ще продължи да се трупа, ако пандемията се разраства и тогава всяка дума или крачка на криво може да го отпуши.
Всепозволеността е третият, най-опасен етап, когато дотолкова се чувстваш застрашен, че ти падат задръжките и се спасяваш „по единично” – без да се интересуваш от последствията за другите. Но това е и време, в което се раждат герои – те запазват моралния си континуитет и работят за общото благо, жертвайки своето собствено. Вече се очертаваха кандидати за такава слава, макар че още им е рано. А и дано въобще не са ни нужни, дано заобиколим етапа на крайни човешки низости и висоти.
Един все по-горещ политически въпрос:
Умората вече се чувства – на първо място сред медиците, от които се очаква да заместят поне още двама емигрирали. Постепенно ще става все по-горещ политическият въпрос: Какво направи България, за да задържи своите лекари и сестри? Депресията също е неизбежна за хора, затворени между стените на дома си. Особено в общество, което дори не си направи труда да вникне в Истанбулската конвенция и да я приеме.
Накрая смирението. Общото бедствие е шанс да си дадеш сметка за собствената си незначителност, да се смириш. И може да сложи край на посткомунистическата алчност, превърнала далаверата в местен знак за престиж. Кой знае дали пандемията няма да измести и Гешев… Едно обаче ми се струва сигурно – когато всичко приключи, ще започне ускорена смяна на публичния елит в страната, като в новия задължително ще влязат заслужилите борци срещу коронавируса.