„Ненормални“, „педофили“, „джендъри“: не е ли време да спрем с клетвите?
„Кой съм аз да съдя?„: Крайно време е да започнем да говорим по темата за хомосексуалните двойки смирено, както го направи папа Франциск.
Папа Франциск отново ни припомни първоначалния смисъл на християнството, което в борба със закостенелите писания на фарисеите, приобщава жени, бедняци, роби, отхвърлени. Помним как миеше краката на мюсюлмански бежанци, как настояваше на повторно венчаващи се хора да се дава причастие, как предупреждаваше за растящите неравенства в съвременния свят и безотговорното ни отношение към природата.
Този път светът беше смаян от документалния филм „Франческо„, където той се застъпва за хората с различна сексуалност и настоява за тях да се въведат форми на граждански съюз. Не брак, както писаха някои недоразбрали наши журналисти, още по-малко църковна благословия, а тази форма на административна защита. „Хомосексуалните хора имат право на семейство„, каза той, „те са деца на Бога и имат право на семейство.“ Месец по-рано пък беше просълзил родители на представители на ЛГБТ общността: „Господ обича децата ви такива, каквито са и папата обича децата ви каквито са, защото са Божии чеда.„
Не е ли по-важна любовта?
Разбира се, тук няма никаква революция в отношението към еднополовите връзки, става дума за това църквата да почне да приема едно положение, което вече отдавна е факт в развития свят, най-вече в Европа, Америките, Австралия. През последните две-три десетилетия все повече страни възприеха първо гражданския съюз на еднополови двойки, после – когато обществата видяха, че няма нищо страшно – и брака между тях. Много от тези хора са вярващи и папата опитва да ги спечели, защото в ценностната йерархия любовта между хората е далеч по-важна от конкретните физически практики. В католическия свят почва дебат – може би ново aggiornamento, т.е. адаптиране към съвременния свят (веднъж направено от Втория ватикански събор от 1962).
Интересното е защо България си остава от страната на държавите в Африка и Близкия изток, които не само не се вписват в подобна тенденция, а яростно се противопоставят на всякакъв дебат по темата.
И в Пакистан говорят за традиционализъм
Обикновено се говори за традиционния характер на българското общество, както и на посткомунистическите страни като цяло. Дали традиционализмът на България и Беларус е сравним с този в Пакистан и Конго? Впрочем много от бившите соцстрани въведоха гражданско съжителство – Словения, Унгария, Естония, Чехия, Хърватия. Ако у нас изобщо можем да говорим за традиционализъм, това чисто и просто е определена доза нечувствителност към правата на другия човек, насаждана десетилетия от различните държавни сигурности. Преди се чувстваха в правото си да те питат колко пари имаш и какви западни станции слушаш, сега смятат, че си длъжен да им се отчиташ какво правиш под завивката.
Няма политическа сила, която се е ангажирала с въвеждането на гражданско съжителство, не само за хомо -, но и за хетеросексуални двойки. На два пъти опитваха да вкарат тази институция в семейния кодекс (2000, 2009), но нищо не излезе, въпреки че около две трети от семействата у нас живеят без брак и това е крайно наложително. Съжителства без юридическа рамка привилегироват мъжа, който може да не признае детето при раздяла, привилегироват богатия, който може да изгони партньора си от апартамента и тъй нататък. Егоистичната си роля за спирането на реформата изигра църквата, която вероятно си е мислела, че ако няма форма на граждански съюз, хората повече ще плащат за венчавки. Само че бракосъчетанията не се увеличиха, просто двойките продължиха да живеят без юридическа защита.
Вместо аргументи – опит за трупане на политически дивиденти
Въпреки че темата още е не открито поставена на дневен ред и се повдига само от няколко НПО-та, политически дивиденти от нея вече обилно извличат различните национал-популисти и социалисти от фракцията „Нинова„. Тук виждаме една упорита тенденция: публичните дебати да се водят не с аргументи и разсъждения, а с клетви. Пример – Северна Македония. Вместо да размишляваме с какво е важно вдигането на омразната граница помежду ни, се повтаря „измислен език“ и „кражба на история„. По темата на гей съжителството този стил е в апогея си. Никакви аргументи, научни изследвания преценки на про и контра – чуваме само клетви като „ненормални„, „педофили„, „зависими„, „джендъри“ (какво точно означава последното, все още очаквам да науча от езиковедите).
Клетвите са по определение безсмислени, нали така? Те прекратяват мисленето по някаква тема и го заменят с раздразнение и ярост. Дали пък да не поразсъждаваме прагматично? Какво е по-добре: тези хора да сменят партньори или да имат стабилна връзка? Мислете ме за старомоден, но от една възраст нататък животът в двойка, изпълнена с любов и взаимопомощ, е по-добър от промискуитета, и при хетеро- и при хомосексуалните хора. И за тях самите, и за околните. Е какво да искате от политиците – да кълнат предизборно или да търсят начин да укрепват съжителствата?
Осиновяването: нека кажат учените
Едва сме почнали да говорим по тази тема и веднага ни контрират с това колко ужасно нещо би било еднополови двойки да осиновяват деца. Понякога чувам, че гейовете щели да въвлекат невинните младенци в своите секс-игрички и ще повредят психиката им, но предлагам да не гледаме сериозно на тези фантазии – престъпни родители има и сред хетеросексуалните. По темата следва да говорят учените, не родните медийни експерти, а хора, които вече двайсетина години са имали възможност да наблюдават подобни семейства в страни, където те имат право на осиновяване. Те могат да обяснят дали детето на еднополова двойка, когато е обект на любов и грижи, е по-нещастно от това на разнополовата, когато царят скандали, побоища, изневери. Така или иначе, темата с децата е по-далечна, нека първо поговорим какво ще спечели обществото ни ако даде възможност на тези наши съграждани да получат юридическа защита на тази най-естествена форма на човешко съжителство – двойката.
Политиката на клетвите прави така, че в последните години вече нищо не може да се реформира в семейната сфера – спомнете си пропадналата стратегия за детето, конвенцията срещу насилието над жени, сексуалното възпитание. И страната все повече боксува. Деструктивното мнение звучи безкористно и искрено, докато в момента, в който решиш да защитиш правото на граждански съюз, ехидно те посочват: Ей го, издаде се!
Да си правят каквото искат, но да не се показват
Много се чудя какво точно кара определени хора да реагират така болезнено на темата за гей съжителството, дори когато по принцип нямат против самата хомосексуална различност. Ужасът според мен е от видимостта. Като почнем с демоскопската слепота: не знаем колко са тези хора, как живеят, какво искат, не искаме да знаем. И стигнем до отделния човек: той е наясно, че еди кой си приятел или родственик е гей, приел съм го някак, но не може да понесе той/тя да дойде на гости с партньор – абстрактната информираност да добие физическа плът. Затова е склонен да обрече различните да се крият по мазетата, по тоалетните, по баровете. Затова е така важен гей парадът, посрещан с клетви отвсякъде, който го кара да си даде сметка, че те съществуват, че са хора като него. Затова е важно да заговорим по темата смирено, както направи светият отец: „Кой съм аз да съдя?„.