Преди избори българските политици обичат да обещават по-високи доходи, но след вота започват да обясняват, че това няма как да бъде изпълнено. И все пак: как и кога българските заплати може да се изравнят с европейските?
Не, не може. „Ние, българите, често искаме целта, но не искаме пътя към нея. Искаме шведската социална държава, обаче не искаме 60-те процента данъци. Даже и 10-те процента са ни много. Същото е и с идеята за примерно 50-процентно рязко увеличение на доходите, почерпана от Унгария. Там обаче последва съответното поскъпване и срутване на пазара на труда, така че покупателната способност на унгарците въобще не се повиши с 50% и до изравняване на доходите с европейските не се стигна. Така че това е илюзия и то предизборна илюзия„
За късата памет на политици и избиратели
По думите му в България преди избори всички се упражняват на тема доходи. „90% казват „не ни стигат парите„, другите 10% казват „гласувайте за нас и ние ще ви оправим парите„. След изборите 10-те процента започват да обясняват, че обещаното не може да стане по причини, които не са им били известни по-рано. Макар че на предишните избори пак са обещавали същото“
Според Иван Нейков, освен за късата памет – и на политиците, и на избирателите – тази непрекъснато повтаряща се ситуация е пример за това, че в България дебатът за доходите се води на погрешна основа – „едните искат, другите дават„. На принципа „искаме 50 лева отгоре“ правителството отговаря „не може, даваме ви 20„. „Защо обаче едните искат 50, защо другите дават 20, на никой не му е ясно„
„По отношение на доходите ние вече десетилетия много упорито сме концентрирали усилията си в това някой да ни даде повече, някой да дойде и да ни оправи. Това е носталгия, както се казва, спомен от миналото, но обърнат към бъдещето. Логиката е – не ми стигат парите, затова ми дай 50 процента. А тя би трябвало да е обратна – плащай ми повече, защото аз ти давам качествен труд. Парадигмата ни е сбъркана. Това е улица без изход„
Какво трябва да се направи?
Експертните изследвания, включително на Балканския институт по труда и социалната политика, основаващи се на сравнителен анализ на добрите практики по света, сочат, че съществува друг, по-перспективен път. „Нужни са ясен модел и действащ механизъм за формиране на доходите, каквито всъщност в България нямаме. Нямаме отговор на въпроса как се съотнасят доходите между отделните професии. Нямаме инструментариум, за да знаят хората, че техните действия или бездействие водят до един или друг резултат в доходите им„
Като пример той най-напред посочва необходимостта от механизъм за корекция на минималната работна заплата, който да се базира на съчетание от обективни показатели като инфлация, други ценови нива, развитие на средната работна заплата, продуктивността, линията на бедност. Нейков изтъква, че след няколко годишен труд на експерти, включително от Министерството на труда, се е стигнало до професионална и общо приемлива – и за работодателите, и за синдикатите – разработка на такъв модел. Тя обаче е била отхвърлена без никакви обяснения от финансовото министерство при предишното правителство. „Идеята е жива, Министерството на труда продължава да я поддържа, но има абсолютна не чуваемост по отношение на минималната работна заплата и от днешния състав на Министерството на финансите„, че този синдром на не чуваемост се наблюдава не само при минималната работна заплата, но и въобще при формирането на доходите.
Като следващ елемент от един възможен общ механизъм той посочва инфлационният индекс като коректив на доходите. Той присъства в някои колективни трудови договори, но би могъл да бъде възприет и по-широко, още повече че приложението ме у елементарно.
Без никакъв ориентир
„В България в момента нямаме никаква базова стойност, никакъв ориентир„, посочва експертът и дава за пример опита на Полша. „Там преди много години казаха: избираме няколко професии, даже няма значение кои точно, които са ориентирът. Констатираме какво е днес съотношението спрямо тези заплати на всички останали, приемаме, че това е „минимално деформирано“ състояние и от този момент нататък, мръдне ли едната заплата, променят се и другите, така че да бъде запазено това съотношение – като оценка на обществото, като стойност на труда, тежест, качество„
Следващият му пример е свързан с Германия и скандинавските страни. „Те са заложили един „абсолютен кит“, върху който плува цялата им система за формиране на доходите – квалификацията. В тези страни съществува почти автоматична връзка между квалификация и доходи. Което прави хората изключително мотивирани да поддържат и повишават квалификацията си. В България такава обвързаност напълно липсва„
Разумният път между крайните илюзии
Разработването и прилагането на такъв механизъм за формиране на доходите е единственият разумен път между двете крайни и илюзорни представи за тяхното повишаване – чрез груба административна намеса на държавата или чрез пълната липса на регулация, уповаваща се само на свободния пазар. „Такъв механизъм ще позволи на предприемачите да прогнозират бизнеса си, а на хората да правят своя избор и да знаят какво трябва да направят, за да постигнат целите си„
„Пътят, който сме избрали сега, няма да ни доведе доникъде. Просто ще повикаме, ще минат изборите, ще мръдне малко минималната заплата, после пак ще продължаваме да сме последни по доходи„