Кирил Петков: досега България не е имала такъв премиер
Кирил Петков е първият усмихнат министър-председател на модерна България. И може да си позволи да гастролира на политическата сцена като човек без тайни. Какво още го прави по-специален и какъв премиер е всъщност Петков?
Руската инвазия в Украйна превърна Кирил Петков от политик между другите в политическото лице на нацията. И смекчи критиките към него, които преди това – в месеците, откакто е министър-председател, се бяха изострили, независимо от рекордното според „Алфа Рисърч“ одобрение за правителството му. Част от тези критики са естествени – резултат от присъщата на журналистиката критическа функция спрямо управляващите, която е ключов тест за демократичните им качества. Тук обаче се прокрадваше едно нездраво очакване към медиите – да критикуват, но ако може не новата власт, а ГЕРБ, все едно че продължават да са на власт. Втората част от критиките е самозащитна – тя идваше от онези, които се чувстваха заплашени от разследванията на дейността им, инициирани от управляващите. Разбираемо, но съшито с бели конци. Третият тип критици бяха изнервени от нарушения комфорт на познатото – що за политик е Кирил Петков, след като не прилича на другите политици, даже като че ли гради публичния си образ напук на тях.
Какъв премиер е Кирил Петков
Та в какво се състоят разликите? На първо място в банализация на ролята „най-важният човек в държавата„, която Петков упражнява като всяко друго професионално занимание, далеч от двете типични състояния на изкачвалите се високо в държавната йерархия. Едното е демонстративното самочувствие под мотото: Само аз мога да ви спася. Петков не се изкуши от подобна поза дори сега, когато драматизмът на събитията сякаш сам му я предлага.
Другото състояние е латентната гузност. Тя идва от усещането, че властта у нас още от Девети септември е незаслужена привилегия, слабо зависима от собствените ти качества. Това беше добило комедийна видимост в станалото пословично откровение на Нейчо Неев: „Егати държавата, щом аз съм ѝ вицепремиер„. Двете състояния често се съвместяват, като самочувствието трябва да прикрие гузността.
Кирил Петков обаче не показва лидерско самочувствие. Дори не изглежда, че изобщо се преживява като лидер. Най-малкото защото за разлика от Борисов, Царя, Костов и пр. влезе в голямата политика не по пистата на персоналния успех, а в партньорска двойка с Асен Василев, с когото функционират като колективен персонаж, наречен от злите езици „Кирчо и Кокорчо„. Партията му – политическо бебе без йерархически гръбнак, също не предизвиква вождистки амбиции. Да не говорим, че тя управлява в четворна коалиция, натежала от противоречия, която за да не се разпадне, изисква от лидера си вместо да командва, да се примирява и да помирява. Така за първи път се появява перспективата властта в България да се упражнява не като персонална воля, а като обществена услуга. Да бъде „слаба власт“ в силното значение на понятието – власт, която не подчинява, а помага.
В този смисъл Петков, който според собствените му думи се е завърнал в родината си именно за да ѝ помогне с каквото може, няма причини и за гузност. За него властта не е привилегия, освен като точка в CV-то му, а по-скоро отклонение от успешното му кариерно развитие дотук. Разбира се, критиците му не вярват на подобна идилична картина и търсят скрити мотиви, за да я опровергаят, но досега нямат убедителни попадения. Дори историята с канадското му гражданство не хвана дикиш, както показа социологията.
Човек без тайни
Петков се измъква от заложените капани, защото притежава биографично алиби, че не е свързан с потайностите на прехода (да не говорим за тези на бившия режим) и може да си позволи да гастролира на политическата сцена като човек без тайни. В такъв порядък той целенасочено се отказва от инструментите на тайното знание в упражняването на властта. За почуда на свикналите с родната политическа матрица министър-председателят предостави на правораздавателните органи списък със заподозрени в корупция, подсказан му не от тайните, а от „явните служби„, както по обратна аналогия можем да наречем медиите. Политическото послание беше ясно: аз знам колкото вас, въпросът е да се възползваме от знанието си.
Поне до войната Кирил Петков беше първият усмихнат министър-председател на прехода, ако изключим Софиянски, при когото обаче с времето усмивката започна да изглежда като залепена върху лицето му, а не като израз на състоянието на духа. Българските политици като цяло предпочитат да изглеждат сърдито недоволни, готови да се обидят на народа, че не оценява заслугите им, да станат язвителни и нападателни. Гледат на политиката като на битка с врагове, които трябва да победиш – и затова говоренето им лесно преминава във враждебна реч. Говоренето на Петков е добронамерена реч, която езиковите му неравности допълнително лишават от санкцията на последната дума. Дори за главния прокурор, с когото влезе в пряк сблъсък, максималното, което си позволи да каже, е, че предава списък с деветнайсет заподозрени на двайсетия. И продължи да се усмихва, с което напомни, че справедливост се постига не с персонални вражди, а с независима институционална работа.
В границите на публичната комуникация неговият усмихнато добронамерен маниер, който критиците му набързо обявиха за нелеп, трябваше да внуши на нацията, че не са ѝ „потънали гемиите“. Да стимулира потенциала ѝ и да създаде надежда, че новите управляващи са в състояние да я освободят от тези, които я мамят и крадат, защото не приличат на тях. Така звучеше политическата заявка на Петков преди войната. Но и след като започна, той продължи да успокоява нацията. Използва например за настръхналата Путинова Русия спонтанно възникналата метафора „бензиностанция с ракети„, за да покаже, че мегаломанските ѝ претенции нямат нито икономическа, нито политическа основа. Резултат са само от амбициите на един диктатор. И единствената реална защита срещу него не е насрещното дрънкане на оръжие, нито спасяването поединично, а евроатлантическата солидарност, в името на която Петков се оказа способен да жертва собствените си министри.
След епидемиологична и ценова криза, войната в близост до границата подреди на първия ред критиците на Петков, за да наблюдават провала на неговата „слаба власт“. Струва ми се обаче, че по-прозорливите вече станаха да се разтъпчат. Не защото провалът не е невъзможен, а защото разбират, че той ще е за всички.