Какво става в БНТ?
Не ги е страх. Това е най-краткото резюме на историята около едно предаване на БНТ, което в момента е подгонено от цензори. Става дума за „Денят започва с култура„. И за твърдението на авторите му, че им оказват натиск.
Сигурно вече сте чули кой какво казва в този сюжет. Журналистите твърдят, че програмният директор им казва как да си представят гостите и какви въпроси да им задават, а програмният директор твърди, че иска висок рейтинг и че няма да се обяснява преди други медии по този въпрос. Извънредна тук е първата част, а не втората. Досега не е имало нито едно ръководство на БНТ, което да се е опазило от петното на политическия натиск върху журналистите. Разлика е имало само в силата на натиска и в умението той да бъде пазен в тайна, маскиран като редакционно решение или като проява на репортерска несръчност. Явлението “цензура” е все пак безсмъртно чудовище с много ятаци по пътя му.
Дано читателят прави разлика между този политически натиск, който винаги е съществувал, и безогледната кампанийност, с която напоследък в много медии се очернят хора и идеи, за да не пречат на съмнителния бизнес да печели нови територии. Този втори грях никога не е тежал на БНТ. Или поне досега не и е тежал.
Безпрецедентно
Но да оставим днешните кавър-версии на натиска и да видим нещо еднозначно и безпрецедентно: бунта отвътре. Авторите на предаването писмено изброиха намесите в тяхната работа, които няма как да минат за редакционен избор, защото засягат същината на работата. Ето пример: ако един учител по история говори за преподаването по история, а началникът ви нареди да представите този човек като партиен деец, какво всъщност ви казва вашият шеф? Да пробваме с този отговор: че мнението на учителя трябва да се омаловажи, като се представи като партийна повеля, а не като позиция, придобита от професионалния му опит. Ако така ви представят всичките стотина гости в рамките на няколко седмици, накрая сами ще повярвате, че партийното членство е някакъв срамен печат, способен да ви отнеме знанията, уменията и репутацията. Неуместно послание за каквато и да е журналистика, но много осъдително, ако е отправено от предаване за култура.
Вторият тип намеса се оказа по-стандартен и заради това по-разбираем за аудиторията: какво може и какво не може да се пита даден гост. Това е същински евъргрийн – всеки е гледал поне един филм за журналисти, които задават “неудобни въпроси” и накрая сами стават мишени. Но ако “неудобен въпрос” към Борисов е примерно нещо за Мишо Бирата, как ли да обясним неуместността на дадени въпроси към учени и артисти? Ето така, оказва се: като не им се позволява да говорят за политика или за обществени процеси, нямащи отношение към тяхната професия. На съветски език това се казваше “ЦУ”, съкращение от “централни указания”. Просто двете намеси – как да се представят гостите и какво да (не) бъдат питани – имат общ знаменател: културата на политиката да излезе от обсега на предаването, гражданската позиция на твореца да придобие негативна конотация, а професионалната репутация на партийни членове да бъде неглижирана и представена като партийна обремененост.
Написаното е само една стотна от всичко, което става в БНТ през тези дни, но от останалото няма и нужда. Достатъчно е, че авторите на предаването публично обявиха проблема и казаха, че няма да се съобразяват с натиска. После слязоха при протестиращите, които искаха оставката на програмния директор. За България през 2018, която редовно бива заливана със списъци на някакви врагове на съмнителния бизнес и на съмнителната политика (сякаш страната живее не в демокрация, а в подобие на сталинска публичност), това е акт на смелост и проява на достойнство. През последните 28 години не сме виждали журналисти от БНТ да демонстрират такова поведение.
Да си припомним
Първите протести срещу цензурата в БНТ са организирани в късната есен и зимата на 1989 от Независимото студентско дружество, ръководено тогава от Емил Кошлуков, както и от група преподаватели в Софийския университет. Тогава протестът е насочен срещу манипулативните твърдения на монополната медия, че различните антикомунистически бунтове са дело на екстремисти. Протестите са срещу генералния директор Филип Боков. Тогава, както и сега, в БНТ има много хора, симпатизиращи на протеста, но те наблюдават събитията през прозорците.
Втората серия по-бурни протести са срещу генералния директор Павел Писарев след първите демократични избори – отново става дума за цензура и за представяне на протестиращите като някаква заплаха за демокрацията. Нери Терзиева и още няколко журналисти отказват да следват „централните указания„, но остават малцинство. Погледите на останалите отново са иззад прозорците.
По-нататък БНТ е критикувана по-скоро в свободните медии, отколкото по улиците. Например през 1995-1996 година, когато с просто око се вижда, че е наложено мълчание по теми като зърнена криза, хиперинфлация или първото пристигане на цар Симеон Втори. Критиките са срещу генералния директор Иван Гранитски. Някои журналисти сами се борят срещу натиска, без да обсъждат въпроса публично.
По-късно, вече в началото на 21 век, покрай изгубения монопол телевизията все повече се затваря в себе си: вече има множество телевизии, с далеч по-любопитна програма от тази на старомодната БНТ. Залогът на какъвто и да било натиск над журналистите неоснователно започва да изглежда като пренебрежим сюжет, докато ефирът ясно показва наличието на забранени теми и забранени събеседници – без да е винаги ясно доколко става дума за външен натиск и доколко за личен избор на журналиста „да си няма неприятности“. По това време възниква и един въпрос, който не е напускал полето на телевизионната критика чак до онзи ден: не е ли малко нелепо да се защитава БНТ от цензура, след като самата БНТ не протестира срещу нея? Ами вече не е така.