Как София е била „сгъстявана“ от тъй наречената народна власт? И защо въдворяването в ТВО в НРБ е било по-страшно и от влизане в затвора? Комисията по досиетата излезе с нови разкрития за българския ГУЛАГ.
Осъществяваните от Държавна сигурност и милицията принудителни изселвания на десетки хиляди „врагове на народа„, „бивши хора„, „паразити„, „недоубита буржоазия„, „кулаци“, „турски агенти“ и дори на „враговете с партиен билет“ са били най-често практикуваната административна мярка за удържане на комунистическия режим в България от заграбването на властта през 1944 до самия му край 45 години по-късно. Опасните за „народната“ власт „подривни елементи“ и техните семейства периодично са били извеждани от големите градове без съд и присъда и прехвърляни в най-затънтените краища на НРБ. Условията на транспортирането им с товарни вагони или милиционерски камиони и по настаняването им в най-бедните села в Северна България са били ужасяващи, както свидетелстват писмата и молбите на жертвите на милиционерския произвол. Някои от тях са публикувани в най-новия 17-ти документален сборник на Комисията по досиетата, посветен на методите за административно и наказателно преследване и смачкване на инакомислещите в НРБ.
Заточението на неудобните за режима хора се превръща в масова практика още през 1948 г., когато ЦК на БКП нарежда да бъде изселено цялото население, живеещо в непосредствена близост до граничната бразда с Турция и Гърция. Целта е да не се допуснат бягства от НРБ и да се смаже бунтът на горяните. Изгонени са и всички съмнителни и опасни за властта хора от широка 25 километра полоса по южните граници. „Да се прочистят всички големи градове“, пише в следващото указание до МВР.
На първо време гоненията прекършват съдбата на 15 хиляди души, една трета от които са софиянци. Метлата на започналия още през 60-те години „възродителен“ процес преминава през всички населени с помаци и турци краища. Само през 80-те години между 40 и 50 хил. етнически турци, които отказват да приемат новите си имена, са изселени от Лудогорието и Източните Родопи, свидетелства бившият политически затворник и сегашен заместник-председател на Комисията по досиетата Айруш Хаджи.
„Да се проведе сгъстяване на София!“
Първите, които се облажват от гоненията на опасните за комунизма градски жители, са преследвачите им от ДС. Още през 1950 година българските чекисти успяват да разрешат жилищните си проблеми в столицата. В прочувствено писмо до ЦК за битовите несгоди на призваните да прочистят София близо 2 000 тайни милиционери от провинцията, министърът на вътрешните работи Руси Христозов предлага за хората му „…да се освободят квартири чрез изселване на активни вражески елементи и паразити“. Още хубави жилища за „верните бойци на Партията“ могат да се намерят и чрез тъй нареченото „сгъстяване“ на София, подсеща Христозов. А това означава само едно – „освобождаване“ на привлекателни къщи и апартаменти посредством натъпкването на обитателите им при техни близки и роднини. Народната власт вече има известен опит в това от времето, когато по същия начин са били осигурени квартири на военни.
Градът на лудите
Информацията за бруталните издевателства и беззакония срещу инакомислещите в НРБ става опасна за режима покрай опитите му да привлече туристи от Западна Европа – за набавяне на твърда валута.
През септември 1976 г. централата на ДС в София е неприятно сюрпризирана от вестта, че в Кьолн са разлепени плакати, които приканват западногерманците към размисъл дали да посещават морските курорти на държава, в която човешките права нямат никаква стойност. „България е една от малкото страни, в които политическите престъпления се преследват чрез изгнания. Всяка критика и „погрешна“ оценка се наказва със заточаване, срещу което не може да се протестира дори по съдебен път“, пише на плаката, на който „Слънчев бряг“ се асоциира с мъчение, а лагерите са нарисувани с бодлива тел. Като туристи в България бихте ли могли да забравите страданията на тези хора, които се страхуват да умрат от мъчения и нечовешки условия на живот?“, риторично питат авторите на плаката от Кьолн.
„Всеки критик на режима е негов враг. Град Бяла (навярно става дума за едноименния град в тогавашния Русенски окръг – б.а.) е един ужасяващ пример. Наречен е град на лудите. Осем хиляди от неговите жители са всъщност въдворени изселени български граждани. Местните психиатрични заведения имат задачата да обслужват критици на режима, изпратени без лекарско предписание. На остров Белене около 1 300 политически затворници понасят сред блатата наказанието “бой с тояга“.
Адът, наречен ТВО
Едно покъртително писмо от 1945 г. до лидера на опозицията Никола Петков, написано от осъдени от Народния съд „врагове на народа“, дава пълна представа за това, как са се справяли с противниците си комунистическите управници на НРБ. Жестоките условия на труд в каменоделните край Горна Джумая (Благоевград) и непосилните трудови норми и глад, избрани така нарочно от садистични началници на лагерите за да осакатяват или направо убиват въдворените, принуждават последните да молят земеделския водач да се застъпи за връщането им в затвора. Първите опити за екзекуции чрез убийствен труд обнадеждават властта да премине към създаването на българския Гулаг, чието ядро представляват специализираният затвор за политически престъпници в Стара Загора и 15-те най-големи трудово-възпитателни общежития (ТВО), пръснати из цялата страна.
През всичките 45 години комунистическа власт, всеки, дръзнал да критикува, агитира или просто да разкаже виц против режима, е бил заплашен да попадне по бързата процедура в ада на каменни кариери, тухларни, мини и всевъзможни други първобитни производства за неопределен срок. Подобна участ е сполетявала и всеки „враг на НРБ“, за който органите не са могли да намерят годни за изпращане в затвора доказателства за извършено престъпление по някой от осемте най-популярни члена от прословутата Глава Първа на Наказателния кодекс. Най-често обвиненията са били за измяна, клевета срещу партийното и държавно ръководство, вредителство, опит за бягство през границата и прочие.
Според историка Михаил Груев, до 50 на сто от обитателите на ТВО през 40-те и 50-те години на миналия век са били изгонените от ТКЗС кулаци и други селски „буржоа“. Всички сътресения за режима, като „контрареволюциите“ в Унгария и Чехословакия, са пълнели ритмично ТВО-та с представители на интелигенцията, с „бивши хора“ и с „паразитстващи“ младежи.
Между Горки и Дзержински
Влизането или излизането от тези истински лагери на смъртта е ставало със специална милиционерска и прокурорска заповед. Съвсем обичайно е било освобождаването да се случва 6 месеца, или дори две години, след първоначално обявения срок за въдворяване. За „непоправимите“ врагове сроковете на въдворяване са били удължавани средно със седем години, свидетелстват изследователите от Комисията по досиетата Марко Занков и Таня Кирякова. Едно от най-потресаващите неща в лагера на смъртта „Белене“ са надписите на входа и изхода на така наречения „Обект Номер Две“, казва Занков – вместо нацистки клишета като „Трудът прави човека свободен“ или „Всекиму своето“, садистите с червени петолъчки били поставили над входния портал надпис с мисълта на Максим Горки „Човек – това звучи гордо!“. А за да бъде гаврата с жертвите пълна, за надпис върху изхода била избрана крилата фраза на демиурга на болшевишкия терор Феликс Дзержински – „Ако врагът не се предаде, той се унищожава“!