Истанбулската конвенция: видяхме какви хора управляват България
За да се промени, България има нужда от просветени и смели лидери. Но случаят с Истанбулската конвенция показа, че ако сред управляващите има такива хора, те очевидно много добре се прикриват.
Още първите дни на новата година дадоха красноречиво доказателство за това какви хора управляват България. И какъв е техният интелектуален и ценностен „багаж“. Не че не беше известно и преди това, но заради европредседателството можеше да се очаква, че ще се поприкрият, за да не компрометират старателно изгражданата роля на цивилизована европейска държава, която се ръководи от върховенството на закона, зачита и закриля правата и достойнството на всички свои граждани. Уви, оказа се, че дори на това не са способни.
Революционната конвенция
Още на първото си заседание правителството прие проектозакон за ратификация на Истанбулската конвенция за превенция на насилието срещу жени и момичета. Експертите я оценяват като революционен документ, който за първи път създава цялостна правна рамка за защита на жените и момичетата от всички форми на преследване и насилие, както и за възпитание от най-ранна възраст в толерантност и зачитане на равенството между половете.
Би могло да се очаква, че в България, където всяка трета жена е била подлагана на някаква форма на насилие, тази конвенция ще бъде приета лесно и без съпротива. Уви, и това очакване не се оправда. Да, правителството в края на краищата я прие, но след срамен пазарлък, с много резерви и твърде крехко мнозинство.
Съпротивата бе оглавена, естествено, от т.нар. националисти, но те не останаха сами. Цели осем министри гласуваха „против“ – включително няколко от министрите на ГЕРБ, сред които и, забележете, министърът на образованието и науката. За да не останат по-назад, към тях побързаха да се присъединят и т.нар. социалисти, както и СДС – днешният призрак на някогашния носител на демократичните промени.
„Аргументите„ на противниците
Впрочем, лидерът на последните би всички с абсурдното твърдение, че заради конвенцията жените спортистки щели да бъдат дискриминирани, когато се състезават с мъже. При кандидатстване за работа пък жените можело да бъдат изместени от мъже, преоблечени като жени. Аргументите на останалите противници на конвенцията не са по-състоятелни. Като бдителни привърженици на „нормалните сексуални отношения“ и безкомпромисни защитници на „традиционните национални ценности“ те съзряха опасност конвенцията да доведе до „узаконяване не третия пол и на еднополовите бракове“, да принуди България да приема „травестити от Иран“ и да наложи „учебни програми за изучаване на хомосексуализъм и травестизъм“ и „индоктриниране на децата в училище по тези теми“.
Всички тези „опасности“ са напълно измислени, защото в конвенцията няма нищо подобно. Съдържащата се в нея дефиниция за пол като „социално изградени роли, поведения, дейности и характеристики, които определено общество смята за подходящи за жените и мъжете“ по никакъв начин не подменя биологичния пол. Тя се отнася до онези наслагващи се над биологията социални конструкции и стереотипи, които така или иначе, независимо от желанието или нежеланието на противниците на конвенцията, съществуват във всяко общество и често стават основание за насилието срещу жени. Като например, че жената трябва да си стои вкъщи, да пере и готви, да си мълчи и безпрекословно да изпълнява каквото ѝ се каже. Предвидените образователни мерки пък нямат никаква връзка с въпросите на сексуалността (въпреки че е крайно време и по тези въпроси училището да измести улицата), а се отнасят единствено до равенството между половете и стереотипи като този, че момичетата са непълноценни спрямо момчетата.
За да твърди обратното, човек трябва или да не е чел конвенцията, или да е недобросъвестен, или самият той да е жертва на предразсъдъци и невежество, поради което да не разбира какво чете.
Не е просто недоразумение
Съпротивата срещу конвенцията и аргументите на противниците ѝ са много повече от някакво недоразумение, което е плод на неосведоменост и затова подлежи на изчистване в хода на дебата. Защото да поставяш условия, за да подкрепиш борбата срещу насилието, дефакто означава толериране на това насилие. Заради посочените „аргументи“ може да се стигне дори до отхвърляне на конвенцията в парламента (за което на практика се изказаха три от петте партии в него) или до приемането ѝ с някакви срамни съпътстващи уговорки и декларации.
Има обаче и нещо още по-срамно и страшно. Така нареченият дебат по Истанбулската конвенция на практика представлява унизителен пазарлък с правата и съдбите на различни групи в обществото. В случая този пазарлък звучи така: ще ви угодим за правата на подложените на насилие жени, но само при условие, че по никакъв начин няма да повдигате въпроса за правата на хората от „третия пол“, за хомосексуалните, бисексуалните, трансджендър хората (т.нар. ЛГБТ-общност). Забележете например как се говори за еднополовите бракове – сякаш са нещо поне толкова страшно, ако не и по-страшно от боя и изнасилването на жени.
Съдбата на „различните„ в България
В България отношението към тази група хора има три основни характеристики. Първата е пренебрежение и стигматизиране, основано на безпросветност и предразсъдъци. Реалността е много по-сложна от представите и не зависи от желанията на защитниците на „традиционните ценности“ и „нормалните сексуални отношения“. Така например науката отдавна е установила, че навсякъде и във всички времена е имало хора, които под влиянието на физически, психологически или други фактори не се вписват в бинарната квалификация на половете. Днес многообразната група на хората с междинен или „трети“ пол представлява около 1,7% от световното население.
Втората характеристика е дискриминацията, пример за което е отношението към еднополовите бракове. В България на книга всички са равни пред закона, но еднополовите двойки са лишени от правото да уредят по законен начин отношенията и живота си.
Третата характеристика е, така да се каже, активната омраза. Тези хора не застрашават никого с нищо. Самите те обаче от ранна възраст живеят в потайност, страх и ужас, защото са подложени на враждебност, унижение и тормоз. А не рядко и на насилие.
Такава е съдбата на „различните“ в България. Такава е доминиращата тук среда. Дали и в каква посока се променя тя – това е спорно. Сигурно е обаче, че за да стане България държава, която се ръководи от върховенството на закона и защитава правата и достойнството на всички свои граждани, са нужни просветени и смели лидери, които да се противопоставят на масовите предразсъдъци. Случаят с Истанбулската конвенция показа за пореден път, че сред управляващите такива или няма, или много добре се прикриват. Но пък изобилства от хора, които очевидно смятат, че защитата на човешкото достойнство не спада към т.нар. „традиционни национални ценности“.