Исканията на Русия. И крайно нелепият отговор от България
Русия изисква от България нещо като фиктивно членство в НАТО. На фона на подобни „оферти“, тезата за разполагане на батальон, който да е само български, изглежда все по-нелепа. На какво се надява България?
Руската позиция по отношение на Източна Европа (и в частност България), изразена от Кремъл, а и от посланик Митрофанова в нейно интервю пред български медии, се състои в следното:
1) Русия допуска номинално членство на България в НАТО, но без никакви бази, стратегически оръжия и войски от съюзнически държави на българска територия (както и на територията на цяла Източна Европа);
2) Ако това не стане, Русия смята, че може да предприема военни мерки (не изключващи дори агресия) спрямо съседни държави (Украйна най-вече) и да заплашва с оръжие страни членки на НАТО, най-малкото като ги прави “мишени”;
3) Цената на газа има силен политически компонент за Русия: една про-руска позиция може да доведе до по-изгодни газови договори;
4) С номинално (фиктивно) членство в НАТО България би избегнала военна заплаха от Русия (“да стане мишена”) и евентуално би си гарантирала изгодни цени за газ.
Защо този отговор е нелеп
Не сме чули все още реакция от страна на българското правителство на тази позиция. Вярно е, че не на всяко изказване трябва да се реагира. Но на фона на подобни “оферти” българската теза за разполагане у нас на “батальон на НАТО, който е всъщност само български”, изглежда все по-нелепа. Същото важи с по-голяма сила и за “личните” изказвания на военния министър Янев, който по-скоро създава впечатление, че вече е приел руските предложения. В крайна сметка НАТО е инструмент за колективна отбрана на държавите членки. Тази отбрана не може да се реализира без дислокация на сили в случай на необходимост. Членството в НАТО губи смисъл, ако всяка страна се пази сама или пази само себе си.
Затова няма нищо страшно и даже е добре управляващите да артикулират принципната позиция на страната ни ясно:
– България е суверенна държава, а не непълноценен субект, включен в зона на поделени влияния на велики сили;
– България третира и другите държави като суверенни, в това число и Украйна. Не можем да дадем съгласие за това, че външната политика на трета държава (Украйна) принадлежи на Русия или на когото и да било друг, различен от украинците;
– Гаранцията за българския суверенитет е и колективен – чрез НАТО и ЕС:
– При заплаха отвън България има право на колективни действия, които включват дислокация на натовски войски и техника на наша територия;
– Необяснимото струпване на 100,000 руска армия на границата с Украйна е заплаха за поне регионален конфликт на границата на ЕС и НАТО;
Нужна е принципна позиция
– В такава ситуация всъщност е задължително задействането на някакви колективни системи за сигурност. Разбира се, пропорционално и като начало поне на символично ниво, за да се демонстрира, че тези системи бързо могат да бъдат приложени при евентуална ескалация на напрежението. Това е и смисълът на дислоцирането на силно ограничени контингенти на НАТО в Източна Европа;
– Надеждата на България е, че до ескалация няма да се стигне и всички притеснения, които Русия има, могат да бъдат решени на масата на преговорите.
В крайна сметка някой смята ли сериозно, че която и да е част от НАТО иска да извършва агресия спрямо Русия днес или в обозримо бъдеще? Подобни паранои, ако съществуват, трябва да бъдат подложени на интензивна дипломатическа терапия. Т.е. преговори с Русия за ограничаване на разполагането на стратегически оръжия, както и договаряния на параметри за сигурност в Европа са задължителни и трябва да бъдат задълбочени. Но без те да са насочени към създаване на руска санитарна зона и фиктивни членки на НАТО, чиято външна политика да се решава отчасти в Москва.
Разбира се, всичко това е нужно да се облече в съответния дипломатически език. Но принципната позиция не е обидна за никого: напротив, тя е основа за честни и уважителни отношения между суверенни държави