Някой да ни е принудил да влизаме в ЕС?
Искаме заплати като западните, искаме храни като западните, но кажат ли ни, че някои наши неща също трябва да станат като западните, започваме да се репчим. ЕС да не е някаква сергия, от която си взимаш каквото си искаш?
Старата дилема между равенство и свобода, която изучават още в първата година на политологията, днес раздира Европейския съюз. От една страна кипи битка за равенство между бедни и богати в Съюза. Като се започне от кохезионните фондове, които имат за цел изравняване на регионалните различия. Като се мине през идеите за паневропейска минимална заплата и неотдавнашните страсти около предполагаемото нееднакво качество на продуктите в търговските вериги на изток и запад. И се стигне до последната гражданска инициатива на унгарската крайнодясна партия „Йобик„, подкрепена от нашето ВМРО, за Доходен съюз (Wage Union) – тоест, равно заплащане за равна работа където и да се намираш. Ни повече, ни по-малко. Това, впрочем, щяло да спре изтичането на хора към страните с по-високо заплащане и съответно да предотврати демографската катастрофа, която традиционно мъчи патриотите.
Парадоксът
Само че вижте сега парадокс. Същите тези горди източноевропейци – споменахме Унгария и България, но трябва да добавим и Полша, Словакия, Чехия, Румъния – се възмутиха дружно от искането на френския президент Макрон командированите шофьори да получават за престоя си в Западна Европа толкова пари, колкото взимат колегите им там. Това противоречало на свободата, на движението, на избора, на инициативата. Слушахме редови тираджии, които ни обясняваха колко ще е лошо да им се плаща повече, защото фирмите на началниците им щели да фалират и те – не дай си боже – щели да бъдат принудени да работят за западноевропейските им конкуренти.
Подобна е реакцията и към идеите за данъчна хармонизация, за която отново французите най-много натискат. Нали конкурентното ни предимство е да сме „чийп“ – борим се за свободата да подбиваме цените на конкуренцията, живеейки същевременно в кочина.
И неолиберали, и крайнодесни, пък и псевдолевите социалисти посрещат по този начин и всякакъв намек за регулации от екологическо естество например. От замърсяващите Марици до Натура 2000 около Калиакра, която не позволява на определени бизнесмени да застроят закупените от тях терени както са си го намислили.
Какво точно искаме?
На пръв поглед дилемата е класическа: ляво срещу дясно. На втори обаче нещата са доста объркани. Какво точно искаме, когато настояваме за равни заплати: да вдигнат източните (ляво) или да свалят западните (дясно)? Същото е с данъците: по-високи на изток или по-ниски на запад? Подобно объркване цари и около темата за свободата: икономическата свобода да печелиш безогледно ни се сервира като национален суверенитет – тоест, свободата гордо да се репчим на европейците, които, виждаш ли, ни налагат да си пазим здравето или природата.
Разбира се, във всяка реална политическа общност балансът между свобода и равенство е резултат от договаряне и битки, като в едни периоди надделява едното, в други – другото начало. Няма как утре минималната ни заплата от двеста и нещо евро да се изравни с почти две хилядите в Люксембург. Справедливо ли е неравенството? Ами не е. Разликите вътре в Съюза са толкова големи, толкова трудно преодолими, че чак те избива на екзистенциални мисли – защо трябваше да се родя латвиец, румънец, българин…
Проблемът е в това, че за разлика от националните държави ЕС няма централно управление; няма сила, която да извърши някое от нещата, които ни се струват правилни – например да премести едни пари от Люксембург към Вилнюс, да вдигне корпоративния данък в Ирландия, да закрие голфовете в България. Просто не сме делегирали това право на някакъв орган и колкото и да се сърдим на „евробюрократите“, че нищо не правят, вината си е в нас, защото не сме поискали европейско правителство.
В идеалния случай
Европа е пространство от друг тип и в идеалния случай участниците в него са мотивирани от ценности, които се рационализират в договори и правни норми. Думата „клуб“, която се използва за ЕС, казва именно това – членуват онези, които искат да спазват принципите му. Какви са тези принципи ли? Ами смятаме, че не бива да губим ориентира на равенството, за разлика от САЩ например. Не приемаме да се ограничава свободата на движение, затова и се разделяме с Обединеното кралство. И не на последно място: вярваме, че трябва да има солидарност. Само че човешките ценности предполагат симетрия и ако само богатите проявяват солидарност, а бедните отказват да приемат квоти от по няколко хиляди бежанци, клубът се превръща в нещо друго, в един вид супермаркет, откъдето си взимаш онова, което ти трябва (по думите на Макрон). Но ценностната мотивация е точно обратното на супермаркета: някои неща просто не подлежат на пазарлък – и толкова. Няма как да откажеш санкциите срещу Русия вчера и срещу Турция утре. Същото е с човешките права, с природата, със смъртното наказание. Членството в ЕС не е задължително, то се крепи единствено на принципи, които в тази модерна общност се оказват много по-важни, отколкото в старите империи, защото заменят политическата принуда отгоре.
Днес обаче май вървим в обратната посока. Единият призовава за равенство при Е-тата в консервите, другият настоява да плаща на командированите работници според “страната на произход“, третият жонглира с цифри за това колко несправедливо е разпределена екологическата тежест в различните страни-членки. Няма император, който да сложи точка и да нареди какво да правим. И така какофонията ни опиянява, а дигиталното ехо я усилва направо до крясък.