Кой е най-острият и неотложен проблем на България? Ако се съди по трескавата активност на повечето български партии, проблем №1 е… шистовият газ. Въпреки че той засега е много далечна и напълно хипотетична перспектива.
Проблемът, който сън не дава на повечето български парламентарни партии, не е рухващата пенсионна система, нито опасното за здравето здравеопазване, нито пък произвеждащото неграмотни хора образование. Не е и непомръдващата конкурентоспособност на икономиката, набиращият скорост социален и ценностен разпад, нито непрогледната засега енергийна зависимост. Българските партии нямат ясна и дългосрочна идея какво да се прави по всички тези въпроси. Или във всеки случай не са ни я съобщили.
Шистов газ? Да се забрани!
Но за шистовия газ имат. За броени дни три партии, независимо една от друга, внесоха кой от кой по-категорични законопроекти за неговата забрана. Активността им особено се засили, след като за това ги призова лично премиерът и, въпреки че привидно е на обратната позиция, обеща и неговите депутати да подкрепят забраната.
Нещо повече – вносителите жестоко се изпокараха кой пръв се е сетил и кой на кого е присвоил политическата инициатива. Официално тя е мотивирана със загриженост, че добивът на шистов газ ще остави „една трета от страната без природа, без здраве и без поминък”, като я превърне в „истинска, натурална пустиня”.
Реални рискове и откровени фантазии
Разбира се, специалистите не са единни в оценката си за екологичното въздействие на съществуващата технология за добив на шистов газ. Но дори на фона на тези различия подобни апокалиптични прогнози са много силно преувеличени и направо фантастични. Те обаче попадат в „благодатна среда” и допълнително подхранват създадената вече около шистовия газ страхова истерия.
Аргументацията на противниците на шистовия газ се крепи на един филм, изграден върху предположения и интерпретации и отдавна опроверган с факти. Те освен това се позовават на приетата някъде забрана за добив. Несравнимо повече страни обаче, включително и близо до България, добиват или усилено се готвят да добиват шистов газ, което вече радикално променя световния пазар.
Всяка намеса в природата, естествено, е съпроводена с рискове. Рискове носят и „конвенционалните” дълбоки сондажи, каквито в България е имало стотици, и минното дело, и хидропроектите. Да не говорим за изграждането на атомна електроцентрала в земетръсна зона или за разтоварване на петрол в открито море, от които, както е известно, най-пламенните противници на шистовия газ в България хич не се притесняват.
Неговият добив съвсем не е безрискова технология. При определени условия обаче рисковете могат да бъдат сведени до минимум, а добивът като във всяка подобна дейност трябва да бъде подложен на строг контрол и технологична дисциплина. Технологиите, впрочем, също бързо се развиват към повече сигурност и безопасност.
Да се направиш на загрижен, за да те харесат
Шистовият газ в България е далечна и съвсем хипотетична перспектива. Засега не се знае дали въобще има газ. Още по-малко – дали, ако има, добивът му ще е възможен и рентабилен. Нещата са на етап разрешение за проучване, който би отнел години. Самото проучване би продължило още повече време. Така че до евентуална експлоатация на евентуалните залежи би могло да се стигне след 10-15 години. Защо е тогава тази трескава политическа експлоатация на самата тема за шистовия газ?
Причините са две. От една страна темата е безобидна и беззащитна, удобна като боксова круша. Дава възможност спокойно да се направиш на загрижен за и без това достатъчно наплашените хора, да им се харесаш без това да ти струва нищо – няма нужда да се аргументираш или да измисляш някакви сложни решения. Въобще, качваш се на влака на популизма, а него стачка не го лови. Покрай това можеш да покажеш, че си важен, че те има и да решиш някой и друг конюнктурен проблем на политическото си оцеляване.
От друга страна обаче темата за шистовия газ е и опасна. Но не толкова за природата, колкото за интересите на съществуващия газов и енергиен монопол и неговите храненици. Важен в случая е не толкова страхът на хората, колкото страхът от евентуална алтернатива.
Евентуалното наличие на залежи от шистов газ, дори само потенциалната възможност за тяхното разработване би променила значително енергийните позиции и шансове на страната. Може би затова внесените законопроекти се опитват да забранят не само добива, но дори и знанието дали някога въобще ще има нещо за добиване. Такава политика е по-опасна и вредна от всякакви сондажи.