Има ли българин, който да не знае, че живее в корумпирана държава?
България е най-корумпираната страна в ЕС – това е клише, което всички в Европа знаят. И което ние мазохистично обичаме да повтаряме. Но нищо не следва. Защо българинът е безсилен срещу корупцията? Няколко обяснения:
България е най-корумпираната страна в Европейския съюз – това е клише, което всички в Европа знаят. И което ние мазохистично обичаме да повтаряме. „Най“ обаче не звучи съвсем вярно, защото не сме сами. Според Индекса за възприятие на корупцията на „Трансперънси интернешънъл“ за 2020 година България е наравно с Унгария и Румъния. Да, 19% от българите са платили подкуп в последните 12 месеца, но делът на румънците е по-голям. А за разлика от западноевропейските, скандинавските и някои централноевропейски страни, южняци като испанците и италианците по-често се страхуват от негативни за себе си последици, ако докладват случаи на корупция. Ние, балканците, се боим още повече. 65% от българите се страхуват да подадат сигнал за корупция, но и 66% от словенците, които може и да не се смятат за балканци, но техният премиер Янез Янша е на път да се превърне в европейския Лукашенко.
Правителствено дирижирана корупция
Българите също са пределно наясно с премиера си, управлявал три мандата. Огласените тези дни подробни данни от социологическо проучване, извършено от TNS BBSS между 13 октомври и 6 декември 2020 сред голяма извадка от 3000 души по поръчка на „Трансперънси интернешънъл“, показват картина на една правителствено дирижирана корупция. В последната година от мандата на кабинета „Борисов 3“ цели 56% от пълнолетните българи са смятали, че премиерът Борисов и най-близките му сътрудници участват в корупция, а половината са били убедени, че корумпирани са и почти всички министри. 90% са изразили мнение, че проблемът с корупцията в правителството е много голям, а близо половината са смятали, че през 2020 корупционните практики са се увеличили.
Защо тогава при това почти пълно единодушие по отношение на корупцията не следва гражданско действие? Много малка част от хората, които смятаха премиера за корумпиран, излязоха на протест миналата година с искане за оставката му.
Едно от обясненията е, че корупцията поражда невидима власт, която здраво я охранява. Затова хората не само се страхуват да подават сигнали за корупция, но и ги намират за безсмислени. А за да се заявиш открито като неин противник и да търсиш политическа сметка от корумпираните, трябва да не си икономически зависим от мрежите ѝ. В по-малките градове, включително областни центрове, това е почти невъзможно, доколкото корупционно-властовите мрежи контролират пряко или косвено почти всички източници на доход. Положението на местните медии е още по-тежко от това на националните и те не могат ефективно да осигуряват публичност на корупционни практики и на граждански действия срещу тях.
Друго обяснение за гражданското безсилие срещу корупцията са масовите опростенчески нагласи за възприятие на проблема. Едни са заложници на схващането, че корупцията е неизбежна, че само се сменят лицата по върховете на мрежите ѝ – и затова смятат, че е невъзможно нещо да се промени. Други се втурват към революционни решения и искат главите на „лошите”, а гаранцията, че корупционните мрежи са разсечени, е единствено в това, че на власт са вече „добрите”.
Антикорупционният завой: кой и как
Разбирането, че са необходими реформи, които да осигурят независима съдебна система и независими медии като постоянно действащи оръжия срещу корупцията, остава елитарно в същината си. За масовия гражданин то звучи плакатно и трудно може да мотивира гражданско действие. Рядко политиците от партиите на промяната успяват да обяснят „по-надолу” защо правовата държава засяга пряко всички, а не само тези „по-нагоре”.
Антикорупционният завой би могъл да започне „от центъра” – от елитарен по съдържание и обхват гражданско-политически натиск в столицата и големите градове, който заедно с външен натиск да доведе до институционални реформи. По места хората пак ще последват мейнстрийма, като този път ще застанат в редиците на борците срещу корупцията. Но отново няма да имаме траен антикорупционен обществен климат – поне докато институционалните практики не възпитат у хората една култура на нормалността.
А в предизборна обстановка и в първите месеци след изборите най-опасно би било антикорупционните очаквания да бъдат тласнати в популистка посока, при която смяната и наказването на предишните да изчерпи смисъла на промяната. И така всъщност да се запази корупционното статукво под нова форма.