И тогава Жирардели може и да стане премиер на България
Допреди „Апартаментгейт“ антикорупционният модел „Борисов“ работеше почти безупречно. За кого – това е друг въпрос. Но сега май се разпада. А ако все пак оцелее, някой ден Жирардели може и да стане премиер на България.
“Апартаментгейт” поставя един основен въпрос: идва ли краят на антикорупционния модел “Борисов”? ГЕРБ получи този модел в наследство от НДСВ и Тройната коалиция, но Борисов го доразви и доведе до пълен разцвет.
Ето кои са елементите на този модел
1) В отговор на обществен натиск за борба срещу корупцията правителството променя законодателството и създава нови административни структури: ДАНС, КОНПИ, КПКОНПИ, БОРКОР, специализирани съдилища и прокуратура и т.н. В ранните години на модела тези органи бяха почти беззъби: БОРКОР например бе просто един правителствен „тинк танк„, чиято основна задача беше да изработи “софтуеър за борба срещу корупцията” (каквото и да означава това). При създаването на КПКОНПИ и специализираните съд и прокуратура органите се сдобиха не само с “дигитални”, но и с реални “аналогови” правомощия. Постепенно се разшириха и изискванията за прозрачност, като все по-голям кръг политици бяха задължени да декларират имуществото си и конфликт на интереси;
2) На ключови места в системата се назначаваха единствено доверени лица на управляващите (които и да са те) и на ДПС. Този принцип произведе обществен потрес и дълги протести при избора на Делян Пеевски за шеф на ДАНС през 2013, но като цяло бе строго спазван. По върховете на органите за борба срещу корупцията минаха лица – като Алексей Петров например, чието присъствие там трудно може да се обясни с друго, освен с това, че са довереници на управляващите. Изборът на главен прокурор също се превърна в тест за лоялност към тези, които са на власт. Сотир Цацаров например успя да вземе теста три пъти: първо, за да бъде назначен от ГЕРБ; второ – с “Костинбродската афера” и с делата срещу Цветанов, за да засвидетелства вярност към новото управление на БСП и ДПС; и трето – отново към Борисов при връщането му на власт през 2014;
3) В резултат от тези фидуциарни (доверени) назначения, българската антикорупционна система произвеждаше основно един ефект: нямаше осъдени или засегнати по т.нар. високи етажи на властта. Този резултат стана лайтмотив на критичните доклади на ЕК по Механизма за проверка и може да бъде открит като констатация в тях от 2007-ма досега. През годините се изтъркулиха множество огромни скандали, от които управляващите (и ДПС) се измъкваха винаги сухи. Сред по-емблематичните бяха:
– Хонорарът на Ахмед Доган за “хидроинженерство”;
– Аферата “Хохегер”, при която стана ясно, че огромни суми, дадени на една австрийска агенция за пиар на България, се връщат към български “подизпълнител” – Моника Йосифова, която живее с тогавашния премиер Станишев и по-късно му става съпруга;
– Аферата “КТБ”, за която обвиняеми днес са само Цветан Василев и шефове на надзора в БНБ, но нито един управляващ, прокурор или шеф на антикорупционен орган. Интересното тук е, че на регулаторните и контролните органи не бе търсена никаква (дори политическа) отговорност. Така на практика всички останаха по местата си или дори бяха повишени или преместени на друг сходен пост;
– “ЦУМ-гейт”, при който виден бизнесмен обвини главния прокурор в опит за натиск и изнудване по време на състояла се тайна среща между тях;
– Придобитата от Ахмед Доган електроцентрала, която получава милиони от държавата за “студен резерв”;
– Като цяло имущественото състояние на ключовите хора от властта и обкръжението им от ДПС – сметки, имоти, фирми – никога не е било внимателно и обстойно проверявано. Ако някой е подлаган на проверка, то е, за да го изкарат “най-чистият човек в държавата”. С неудобните или изпадналите от властта подходът е друг – скалъпени и изсилени обвинения, каквото е на път да излезе делото срещу Иванчева например;
4) Моделът разчита и на частична подкрепа от страна на опозицията. Вярно е, че тя може да стане негов обект, както беше при обвиненията срещу Цветан Цветанов от 2013 или срещу Елена Йончева днес. Но като цяло антикорупционните усилия бяха насочени към по-малки партии като Реформаторския блок например – всичките му министри бяха подложени на преследване, проверки и одиозни дела. ГЕРБ и БСП всъщност почти винаги са подкрепяли този модел (дори когато са били в опозиция), защото той е удобен за тях. Този консенсус стана пределно ясен при размиването на конституционната съдебна реформа през 2015 и избора на нов ВСС, който възпроизведе статуквото. Особено показателно бе поведението на Корнелия Нинова по “ЦУМ-гейт” – тя така и не успя да събере кураж да отправи критика към главния прокурор, а се ограничи с действия по отношение на съпартиеца си Георги Гергов (участник в тайната среща в ЦУМ).
5) Доверените лица по върховете на антикорупционната система – шефове в прокуратурата, съдилища, агенции – получават формална и реална неприкосновеност. България се е прочула навред с конституционния абсурд главният прокурор да може да бъде проверяван единствено от себе си. По този въпрос има решения на съда в Страсбург, но явно и този главен прокурор ще изкара мандата си, преди юридически гарантираната липса на отговорност да бъде отменена. С “Апартаментгейт” стана ясно, че и шефът на КПКОНПИ може да бъде проверен само от себе си – или от колегите си, които той е предлагал за назначение. При тази институция все пак има възможност за парламентарно отстраняване от поста, което ще е истинският тест за системата. Ако то не бъде използвано, значи ще се направи пореден опит за нейното възпроизвеждане.
“Апартаментгейт” е първият случай, при който моделът даде неочакван резултат – пострадаха ключови фигури по високите етажи на ГЕРБ, както и някои по мансардите на борбата срещу корупцията. От тази гледна точка скандалът с апартаментите е на път да развали политическия консенсус, на който се крепи антикорупционният модел “Борисов”: принципът неприкосновеност (за политиците) срещу безконтролност (за магистрати и проверяващи) може да бъде взривен. Ако това се случи, последиците за българската политическа система ще са трудно предвидими, но няма да е изключен такъв сценарий: изчезване на основни партии и навлизане на нови играчи в политиката. Ако италианският опит след операция “Чисти ръце” е показателен, можем да очакваме възход на (още по-) нови популисти. При нас те няма да са а ла Берлускони, чийто пример изразходихме още със Симеон Сакскобургготски и самия Бойко Борисов.
Но може да се случи и друго
Възможно е обаче и това: да бъде направен опит настоящият антикорупционен модел да бъде съхранен. При един такъв вариант ще се окаже, че Борисов “жертва” половината си партия, но запазва ключови, доверени, договорени с ДПС и партньори лица по върховете на антикорупционната машина. ГЕРБ понася удар, но този удар е необходим, за да се демонстрира, че моделът “работи”. Разследванията срещу неудобни се интензифицират, като същевременно щетите за управляващите се ограничават до имотните афери и няколкото оставки, но без да се стига до разследване на по-сериозни проблеми като доходи, банкови сметки, фирми, подставени лица. Един рубеж – апартаментите – е отстъпен, но моделът консолидира отбраната на другите рубежи, които са далеч по-важни.
Ако това се реализира, единственият ефект от “Апартаментгейт” ще е този: за министри и депутати ще се търсят хора без имоти. Една такава мимикрия най-вероятно ще „изнесе” реалната политика извън Министерски съвет и НС: подставените лица ще навлязат и по най-високите етажи на политиката. И тогава няма да е далеч времето, когато Марк Жирардели ще стане министър-председател на България.