И така до следващото Горско Косово
Домът в с. Горско Косово не е изключение: нито Могилино е забравено, нито трагедията в родопското село Джурково през „Виденовата зима„
24 възрастни болни хора с деменция са починали за една година в специализиран държавен дом в село Горско Косово. Омбудсманът се сезира, медиите нададоха вой, в социалните мрежи се надигна вълна от възмущение – какви са тия садисти, които се грижат за старите хора, как може… Телевизиите показаха баби, доволни от персонала, но според въздесъщото обществено мнение те са заставени да лъжат. Около възрастните хора с деменция се създава напрежение, което те не разбират, и което не им понася. Кой е виновен за всичко това?
В една стара подобна история вече е ясно кой е виновникът. 16 години след като тя се случи и по подобен начин шокира всички, Европейският съд в Страсбург посочи виновника – държавата. Държавата в лицето на тогавашния министър на труда и социалните грижи Емилия Масларова, на областния управител на Пловдив Петко Царев, на цяло едно министерство, което остана глухо в тежката зима на 1996/97 година.
Трагедията в Джурково
Поучително е да припомним тази история и да си дадем сметка, че нещата се повтарят. Че почти нищо не се е променило, включително отношението на държавата – доказания виновник за онази драма.
Наследство от социалистическата държава, която хич не обичаше да ѝ навират в очите недъгави и ненормални хора, беше изграждането на домове за грижи далеч от обществото. Такъв имаше и в родопското село Джурково – високо над Лъки и с единствен път, който в тежките зими ставаше непроходим, се намираше домът за деца с тежки увреждания. 1996-а и 1997-а бяха години на тежка криза за цялата страна, имаше хиперинфлация, протести, лишения. Хората трябваше да оцеляват. А Бюджетните заведения – също. А парите се обезценяваха с всеки изминал ден.
В дома за деца с тежки увреждания в Джурково в рамките на три месеца починаха общо 15 деца. Само две от тях са погребани в родните си места от родителите си, останалите лежат в буренясалото гробище на изолираното родопско село. Хората още си спомнят с ужас тази зима. Персоналът на дома са жени от селото, директор беше Стефка Николова от Лъки. Домът имаше фелдшер и главна медицинска сестра. Няколко години по- късно те (тримата) бяха изправени на подсъдимата скамейка в Пловдивския окръжен съд с тежки обвинения. След един драматичен процес, в който истината излезе наяве, съдия Галя Георгиева ги обяви за невинни, а когато четеше присъдата, се разплака. Много пъти плака и съдебният състав, и публиката в залата, докато разпитваха свидетели и предоставяха доказателства. Тези хора не бяха виновни, те бяха герои заради всичките усилия, които бяха положили. Не беше тяхна вината, че 15 от тежко болните деца не издържаха. Виновник беше държавата. Тя отпускаше на ден по 56 стотинки на дете – за храна, за отопление, за лекарства. По времето, когато доларът стигна три хиляди лева, сумата си остана същата.
Мълчанието на институциите
Държавата, която тогава остана глуха за всички опити на директорката Стефка Николова да алармира министерството и областната управа, че ситуацията в дома е шокираща. Настанени в неремонтирана сграда, децата нямаха достатъчно дърва за отопление, храна, медицински консумативи, нищо. И тогава някои медии обвиниха персонала в нечовешко отношение!? Но истината е, че коравите родопчанки носеха от къщи храна за децата, носеха дърва за отопление от своите си, мъжете им в снега сечаха още дърва, но те бяха мокри и печките повече пушеха, отколкото да топлят. Жените палеха огньове в двора, за да сушат одеялата, които замръзваха и ставаха корави – точно както сърцата на хората, към които тя се обръщаше. Чиновникът не беше предвидил сушилни за този дом. Запасите от картофи от селските къщи отидоха в кухнята на дома. Седмдесет са тогава тежко болните деца в дома, към които в най-големия студ бяха прехвърлени още десетина деца от друго подобно заведение с още по-тежки условия. Всички те по-късно ще влязат в черната статистика, защото не издържат и тежкото пътуване. Събират децата в няколко стаи само, за да могат все пак да ги отопляват. Директорката Стефка Николова беше спасението на този дом, тя беше спасение и за цялата система, но след всичко, което и се струпа на главата, я напусна. И никой не може да я вини. Самата тя е майка на момче с увреждане, което умира малко преди жестоката зима, тази жена тогава не спря да търси помощ. Обръщаше се към институции, министерства, управи – отвсякъде мълчание. Отчаяна от това, тя потърси помощ от медиите. В крайна сметка истинската промяна започна, когато сигналът ѝ стигна до германската телевизия RTL – в дълбокия сняг дотам стигна екип и засне разтърсващ репортаж. Той показа критичната обстановка, видя се как товарят телцето на починало дете, за да го вземат със себе си родителите. Видяха се безпомощните сгърчени телца на децата, които не разбират какво става, но очевидно страдат. Самата директорка в този репортаж бе илюстрация на борбеността, която може да те изпепели, но въпреки това продължаваш. Цената на тази борба тя плати по-късно – когато се изправи пред онкологично заболяване.
След репортажа на RTL, швейцарска благотворителна организация се намеси и промени обстановката в дома неузнаваемо. Но децата нямаше как да промени. Сред тях имаше такива на 15-16 години, тежащи едва по десетина килограма. Намериха се медии в България, които твърдяха, че това било от недохранване, а негласният извод гласеше, че персоналът краде от храната им. По-голяма лъжа и по-долна клевета от тази не можеше да се измисли, особено когато знаеш каква е действителността. Просто някои журналисти тогава злоупотребиха.
Домът за деца с тежки увреждания в родопското село Джурково по-късно беше закрит, на негово място заработи дом за възрастни с тежки увреждания. В който обаче нищо не се беше променило по отношение на достъпа до специализирана медицинска помощ – може би само обстановката беше малко по-добра.
Всичко се повтаря
Тази обстановка очевидно не е добра в Дома за възрастни хора с деменция в село Горско Косово. Държавата поддържа подобни заведения на границата на допустимото и очевидно с надеждата, че хората нямат много претенции. Разчита на персонал от местното население, трудно осигурява медицинска помощ. Системата, създадена преди години с идеята недъгави и стари хора да бъдат скрити от очите на обществото, с минимални средства, продължава да действа. Сега твърде вероятно ще се намерят средства за ремонт на дома в Горско Косово. Както се намериха за Могиляне. Както се намират внезапно, когато някое от тия места влезе в светлината на прожекторите. Ще се намерят ли обаче и за по-високи заплати на персонала, за неговата подготовка, за осигуряването на медицинска помощ там, където тя е най- необходима, ще се промени ли отношението изобщо към болните и слабите???
През 2013 година Европейският съд в Страсбург осъди България за смъртта на 15 деца в село Джурково. Тогава, през 1997-а година, първият отговор на Министерството на труда и социалната политика на отчаяните молби от страна на директорката Стефка Николова дойде през април. Когато върху малките гробове в селското гробище вече беше поникнала трева.