Българският бунт роди куп абсурдни идеи. И ние, избирателите, носим отговорност за днешното състояние на България.
Българските политици не са някаква злонамерена банда, паднала от небето, а излъчена от самите нас точна извадка на обществото. До този извод стига Ясен Бояджиев, наблюдавайки кипежите по улиците на България.
Досегашният прочит на протестите и последвалите ги събития правилно насочва вниманието ни към изчерпаното търпение заради задълбочаващата се бедност и изчерпаното доверие заради усещането за липса на справедливост. Но не бива да се ограничава само с това. Случващото се е показателно и за нещо друго, което е не по-малко важно. А именно: за крещяща криза в образованието – както за общообразователни дефицити, така и в частност за тревожна липса на демократична култура. При това не става дума за професорска компетентност. Мнозина от хората, особено по-младите, застанали пред камерите и микрофоните по време на тези събития, демонстрираха липса на най-елементарни познания за принципите на демократичното конституционно устройство, за разделението и баланса на властите, за функционирането на държавата и нейните институции. С две думи: за всичко онова, което може да се нарече гражданска образованост.
Така нареченото гражданско общество
Не е достатъчно една група хора, колкото и голяма да е тя, да се разгневи, надигне и разкрещи, за да се каже, че се е събудило гражданското общество. Колкото и силно да се скандират лозунгите за „по-добър живот” и „повече справедливост”, те все още не са граждански искания. Най-общата и всеобхватна погнуса от политиката все още не е гражданска позиция.
Гражданското общество трябва да е в състояние да говори далеч по-„членоразделно”. То се учи от собствения си опит, познава и владее демократичните процедури, знае правата и отговорностите си и е постоянно, а не инцидентно политически активно. Гражданското общество не е аморфна маса, която не знае какво точно иска, как и дали това може да бъде постигнато и какви ще са последиците. В него има различни групи с различни, понякога разминаващи се интереси, около които то се структурира и самоорганизира, включително и в политически партии. Демократичните процедури са начинът, а политиката е инструментът за балансиране на тези интереси. Иска или не иска, гражданското общество неизбежно, също като професионалните политици, „играе” в полето на политиката.
От неразумното до вредното
За съжаление трябва да признаем, че голяма част от избликналите в последните седмици искания са резултат и израз именно на липсата на достатъчно гражданска образованост. Тези искания се разполагат в широк спектър – от реалистичното, но твърде спорно или просто неразумно, през очевидно неприложимото, до направо катастрофално вредното. Във всеобщия гняв и ентусиазъм най-отпред и най-шумни са най-абсурдните идеи и техните носители, което оставя и впечатлението, че някой нарочно и синхронизирано се опитва да създаде атмосфера на несигурност, объркване и страх.
Всеки, който познава богатия световен опит, знае например, че преминаването към изцяло мажоритарна избирателна система е твърде спорно, тъй като оставя непредставени в парламента много и значими обществени групи и интереси. Дали това е разумно или не за българските условия, е въпрос на преценка, която обаче изисква най-напред да се знае какви ще са неизбежните последици от такава промяна.
Още по-спорна е замяната на възприетия от целия цивилизован свят принцип на мандатността с т. нар. отзоваване на депутати, което, най-меко казано, е „нож с две остриета”. Както е спорна и идеята за повсеместните 50-процентни „граждански квоти”. Кой и как ще ги излъчи? И ако „ще ги избират хората”, по какво ще се различават те от политиците, избрани от същите тези хора? Може би само по това, че ще им е по-лесно да избягат от отговорност в случай, че работата пак не върви.
Фантасмагории и още нещо
Изреденото дотук все пак може да бъдат опитано. Но има и куп напълно фантастични идеи. Те или са насочени към някакви крайни и повсеместни форми на пряката демокрация, които само подчертават заложените в нея опасности като най-пряк път към колективно самоубийство, или представляват някакви неясни, екзотични, невиждани и неизмислени досега „нови политически модели”, предложени от хора, които не познават и не могат да използват сегашния политически модел. Тук много подходящи са два остроумни коментара от интернет форума на едно печатно издание. „Само така ще се оправят нещата: референдум + велико народно събрание с една основна цел: безусловно и незабавно отменяне на гравитацията, плюс 95% гражданска квота за реене из въздуха!“, пише един читател. А друг добавя: „Настоявам да се включи клауза: Часовете през нощта да са минимум 50% по-дълги от часовете през деня„.
Катастрофално!
Но и това не е най-страшното. Защото сега следва група радикални идеи, чиито последици, безспорно доказани от богатия световен, а и български опит, биха били катастрофални. Авторите и ръкопляскащите на тези идеи в никакъв случай не биха поискали тях самите да ги сполетят тези последици, ако си даваха сметка за тях. Тук влизат всякакви предложения за неплащане, опрощаване, мораториуми и тавани на сметки, лихви и всякакви задължения. Освен че създават погрешното впечатление, че е възможно да има нещо безплатно, тези предложения са крайно несправедливи и неприемливи за всички онези, които си плащат. Както се оказа, такива идеи могат да идват не само „от улицата”, но и от официална институция. Да вземем за пример решението на столичния общински съвет от тези дни за опрощаване на лихви и задължения към „Топлофикация” – директна покана за нейния фалит.
Следват откровено мракобесни и напълно безплодни идеи като забрана на партиите, доживотен затвор за всички политици, трибунали, народни съдилища и всякакви други революционни беззакония, за чиито неизбежни, описани подробно в историята резултати е даже неудобно да се говори. Тези резултати могат да се видят и днес в най-зле живеещите кътчета на планетата.
И тук подобни идеи се чуват не само от улицата. Да вземем за пример препоръката на самия главен прокурор към министъра на енергетиката да разпореди намаляване на цената на тока като в извънредна ситуация, позовавайки се на текст в закона, който се отнася до съвсем друго. Странното и даже страшното в случая е, че препоръката идва от институция, която би трябвало да е една от основните опори на законността и правовия ред.
Голямото самозалъгване
Сега се задават избори и е налице сериозна опасност инерцията на протестите да подхлъзне предизборната кампания и следизборния резултат изцяло в безплодното и взривоопасно поле на подобни идеи. Нереалистичните и абсурдни искания и очаквания се завъртат заедно с неизпълнимите и абсурдни обещания в един омагьосан кръг, който не води наникъде.
Тези очаквания и обещания са резултат и от дефицита на гражданска образованост. А заради този дефицит обществото може лесно да се самозалъгва, но и много лесно може да бъде излъгано. Както в България вече много пъти се е случвало през последните двайсет и кусур години. Прието е да се мисли, че за това избирателят не носи никаква отговорност. Но е важно да знаем, че политиците ни, които обичаме да разглеждаме като едно неделимо цяло, не са някаква злонамерена банда, паднала от небето, а излъчена от самите нас точна извадка на обществото.