Прибрах се в България с желанието да се видя с много хора. Не само близки приятели, но и познати, на които искрено симпатизирам,но не съм виждал от както бях на 16. Фейсбук ми даде огромната възможност да следя живота им от далече и да открия хора, с които бяхме загубили всякаква форма на контакт. Гледам им снимките във Фейсбук. Ляйкваме си по някой статус, честитим си рожденните дни, но си мълчим…
Защо,по дяволите, никой не говори!? Всеки приказва на вятъра… Facebook! We are all connected! Истината е, че колкото повече сме „в контакт„, толкова сме по-отдалечени.. Колкото почеве сме „в течение“ за живота на някой, толкова по рядко му звъним за да хо питаме как е.. Но какво по дяволите, си мислим, че знаем за живота му!?
Всичкия този материал, който всеки от нас бълва във Фейсбук, не е огледало на реалния живот, който водим. То ако беше така, представете си как по стените на приятелите Ви, щеше да има статуси като „Таня си губи времето на работа„, „Боряна се кара с мъжа си„, „Симеон шофира пиян„, „Филип е уволнен„, „Явор се друса„, „Людмила се чуди какво да прави„, „Гергана плаче„, „Деница крещи на децата си„, „Кирил наби гаджето си„, „Петър мастурбира„… Всички случаят до отчаяние! Повечето са самотни и отегчени. Разбира се има и един тип хора, които ползват Фейсбук като “Фук Бук“. Снимки и старуси с новата кола, новото гадже, нови дрехи, прически… Уведомления кой къде пие яде или си почива в луксозни хотели.. И избиване на всякакъв тип комплекси.. Пътуванията в чужбина са каймака на Фейсбук пиара. Те се съобщават още преди заминаването, за да може всички да „тръпнат“ преди да видят фотографиите. Всички се показваме в своя светъл миг, красиви, усмихнати и симпатични. Всъщност много от нас са нещастни, неуверени, уморени и отегчени от живота си. Да покажем най-доброто от себе си, да сме харесвани на фотосите си, ни носи някакъв вид радост и утеха. Понякога, когато се чувствам много зле изкарвам някоя снимка от миналата седмица, миналия месец, миналото лято, от миналия живот.. Пувликувам я с някакъв надпис с много усмивки.. А истината е, че ми се плаче. И след като „N“ брой хора ме харесат, някакси се чувствам по-добре.
Последните 5 години, ние всички имаме нужда да се показваме, да сме харесвани, да се хвалим… А сме толкова сами…
Забелязали ли сте, че когато сте щастливи, Вие не сте във Фейсбук. Вие сте със семеството си, с най-добрия Ви приятел или новото Ви гадже в което започвате да се влюбвате! И тогава животът е толкова преквасен, едвам успявате да качите някоя хубава снимка на вас двамата.. Само когато просто се чудите как да убиете времето. Тя вече ви липсва… А ще я видите чак след… 2 часа… по дяволите! Два часа и отново ще сте заедно и ще можете да хванете ръката и. Да погалите и целунете косата и.. А тя ухае прекрасно. Тогава не ви трябват нито приятелите Ви, нито познати, нито Фейсбук и всякакъв излишен личен пиар. Вие сте просто щастлив. И влюбен..
Някой беше казал, че само влюбените живеят, а останалите просто съществуват…
И от тук идва и мечтата ми… искренната ми надежда, някой ден да съм толкова щастлив, че да отварям Фейсбук, само за да кача една моя снимка с прекрасната ми съпруга и нашите красиви децата…
Да имам по малко статуси и повече живот…