България през 1988-ма, България днес. „Провокатори„, „престъпни елементи“ – така ги наричаха едно време, така ги наричат и днес. Властта се страхува от тях.
Помните ли документалния филм на Юрий Жиров “Дишай”? И помните ли как тогавашната власт реагира на лентата? Този сюжет е от 1988 година, но поразително прилича на случващото се тези дни в България.
През 1988 година документалният филм на Юрий Жиров “Дишай” показа престъпното равнодушие на тогавашната власт срещу периодичното обгазяване на град Русе с хлор. В него има един забележителен кадър: на преден план са русенските майки с бебешки колички пред тях, бременни момичета и жени с деца. Те се движат с мрачна решимост към каменните стъпала на Окръжния комитет на Партията. Горе, на площадката пред официалния вход, арогантно и политически преданно е застанало цялото ръководство на града.
Властта срещу Народа
Този face to face e еднозначен: това е Властта срещу Народа. Посланието също е еднозначно: Българската комунистическа партия не разрешава на българските майки да протестират, независимо какъв въздух дишат техните деца. БКП не разрешава на българските граждани да окупират площадите, независимо какво се случва с горите, реките и природата на България.
Кадрите са от 1988 година. В своя генезис те поразително приличат на кадрите от онзи ден и вчера. Тогава казвахме, че живеем в тоталитарна държава. Сега казваме, че живеем в демокрация…
През 1988 година русенските майки и хората, които вървяха, поставили на лицата си маски против обгазяванията, както и представителите на интелигенцията, които след прожекцията на филма “Дишай” учредиха в София първата неформална организация в комунистическа България – Обществен Комитет за екологична защита на град Русе, бяха наречени от властта “провокатори”, “престъпни елементи”, “индивиди, попаднали под западно влияние”.
Грозни сливания
През 2012 година да кажеш “попаднал под западно влияние” е политически некоректно. Особено в тази балканска държава, която несръчно се опитва да украси своята псевдодемократична фасада с орнаменти от “западната” стилистика. Останалите квалификации обаче са непроменени: хилядите възмутени граждани, които излязоха на улицата, за да протестират срещу промените в Закона за горите, бяха посочени с пръст от Властта, която видя сред тях “престъпни елементи” и “лица, които са част от криминалния контингент на България”.
Филмът “Дишай” бе забранен от тогавашната Власт. Четвърт век по-късно днешната Власт използва доста по-перфидни методи за манипулация. Не забранява открито. Налага информационно затъмнение. Купените тиражни медии, тези “масови средства за пропаганда и агитация”, наред с “най-гледания” частен канал, избраха не просто “правилната” (официозната) гледна точка към събитията – зрителите станаха свидетели на перфектното сливане между Власт и Журналистика; видяха точна демонстрация на начина, по който Властта общува със своите опоненти. Те (опонентите) “могат да се изкажат, когато Тя (Властта) им позволи, защото все пак … това е диалог” – прозвуча от екрана.
Новото българско опълчение
Именно срещу такъв “диалог” са протестите, които започнаха на Орлов мост преди няколко дни и – надявам се – ще продължат. Законът за горите и патосът на еколозите са само началото на новото българско опълчение. Огромното недоволство от алчността и лицемерието на популисткия клан на управляващите изведе модерните млади на улицата. Тази енергия – както четвърт век по-рано – е енергия, от която Властта трябва да се страхува. И тя се страхува: двусмислените пируети на министър-председателя по повод спорния закон го доказаха.