Разбити надежди, разбити животи
Българите в Германия мизерстват, но държат да останат.
Хиляди българи живеят в Германия в мизерия, въпреки това не искат да се върнат в родината. „Зюддойче Цайтунг“ разказва историята на едно българско семейство, което предпочита нищетата в Мюнхен пред тази в България.
От три години домът на 70-годишните Сидер и Зюмбюл Карамфилови и 44-годишната им дъщеря Силвия е една стаичка в мюнхенския квартал Оберзендлинг. Обзавеждането се свежда до три легла, маса и телевизор, в ъгъла е влажната кухненска ниша, а в дъното на коридора – тоалетната.
Семейството пристига в Германия непосредствено след приемането на България и Румъния в Европейския съюз през 2007 година. Междувременно са ги последвали хиляди други. Напоследък броят им постоянно расте, само миналата година в Германия са пристигнали 115 хиляди души. Сред тях има високо квалифицирани, брачни партньори, общи работници, както и мнозина, които искат да се отърват от мизерията и насилието в родината си.
Това засяга най-вече малцинствата – като Карамфилови, които са роми, говорещи турски. Според „Амнести интернешънъл“ те са обект на гонения и в България, и в Румъния, мнозина са безработни и живеят в колиби. Принципно живеят в благосъстоятелния Европейски съюз, но са останали бедни. Затова бягат на Запад – нали могат да пътуват без виза в рамките на Общността.
Да оцелеят – единствената им цел
Всъщност след разширяването Германия ограничи свободата на придвижване и до 2014 г. българите и румънците нямат пълен достъп до трудовия пазар във Федералната република – на теория. На практика обаче всеки може да се регистрира като самостоятелен предприемач и да остане – тъй като властите могат да екстрадират граждани на Европейския съюз само ако докажат, че те не желаят да работят или извършват престъпления.
Сидер Карамфилов може да мине и за германец – с дрехите в баварски стил, които носи. Докато съпругата му държи на дългите поли и забрадката. Карамфилов е работил навремето като шофьор, днес семейството получава пенсия от 122 евро от България. Но може ли да се живее с тези пари в скъп град като Мюнхен? Не, категорична е дъщерята Силвия, която при възможност се хваща на работа като чистачка – за 5-6 евро на час. „Аз издържам родителите си“ – казва тя. Което обаче става по-трудно, откакто получила сериозно хронично заболяване, покрай което не може да издържа на напрегнатата работа. Все пак към 200 евро на месец се събират.
На подкрепата на германската държава не се разчита – тя се полага само на тези граждани на Европейския съюз, които имат по-продължителен трудов стаж. Карамфилови нямат място в социалните мрежи. А вероятност Силвия да си намери по-добра работа също няма – щом почти не говори немски и няма образование.
Живеят ден за ден
Затова семейството се изхранва от социалните кухни и ходи да проси на централната гара. Докарват си между 5 и 10 евро на човек на ден. Станали са добри познати с местните полицаи, които поради невъзможността да ги санкционират другояче, им раздават глоби. Глобите на Карамфилови възлизат междувременно на 14 000 евро, властите надали разчитат да си получат парите.
Разбити надежди, разбити животи
И в други германски градове новодошлите от Югоизточна Европа стават все повече. В Берлин, например, са регистрирани 10 000 българи и 4 500 румънци, броят им постоянно расте, мнозина са изключително бедни. В Дуисбург в последните месеци са пристигнали към 4 000 румънци и българи, повечето са роми. Те затрудняват още повече ситуацията в по-бедните градски квартали. В Мюнхен организациите, грижещи се за бездомните, са вече на ръба на възможностите си. От новодошлите не се очаква да научат немски и да се интегрират. Но – както отбелязва Вилхелм Дрекслер от мюнхенския клон на „Каритас“ – и в България, и в Румъния тези хора също не са били интегрирани, а тук са постоянно заети с оцеляването си.
Начинът им на живот в Германия е сходен: в Дуисбург мъжете се събират на един паркинг, за да търсят работа в строителството по за няколко евро на час; в Мюнхен сборният пункт на работниците пък е недалеч от гарата. Ариф е един от тях, пие кафето си и чака. Стои в Мюнхен, тъй като тази е единствената възможност да изхрани жена си и четирите си деца в България – така казва. Твърди, че понеже е турчин, не му дават работа в България. Ариф няма собствено жилище, спи при приятели, или пък по пейките на гарата. По данни на помощните организации само в Мюнхен има 1 200 бездомни българи и румънци. Ариф обичайно заработва в строителството, позволява му го обстоятелството, че се е регистрирал като самостоятелен предприемач.
Гонят ги, мамят ги
Историите на тези мъже са истории на разбитите надежди. „Работа има, но е трудно да получиш разрешително„, казва един от тях. Разказват, че отвсякъде ги гонят, постоянният полицейски контрол бил „терор„. Към това се добавят и мошеничествата. Ерол, например, работил месец и половина на един строителен обект. Договореното заплащане било 10 евро на час. Първоначално парите текли като река, но с течение на времето шефът намалил заплащането, поискал от Ерол сметка, която той не могъл да представи, понеже няма данъчен номер. И така останал на минус 1 700 евро.
„Щастливи сме тук…“
Синдикатът „Верди“ полага усилия да помогне на общите работници, вече 400 българи са се присъединили към организацията. Ако работодателят откаже да плати, се отива пред съда. Всички заведени до момента дела са спечелени – разказва синдикалният активист Шаваш Тетик. Работодателите не искат да наемат българите със социални осигуровки, дори и само за разрешителното за работа се чака между 4 и 6 седмици. Така на мъжете не им остава нищо друго освен да работят ден за ден. Без разрешителни са напълно изложени на произвола – подчертава Тетик.
Дали в такъв случай ще се върнат в родината? Мъжете кимат отрицателно с глава. „Искам да докарам семейството си тук“ – казва Ерол. И Карамфилови реагират на въпроса с почуда. „Ние сме щастливи тук„, казва Силвия Карамфилова. Семейството е поискало разсрочено плащане от 20 евро месечно на наложените глоби в размер на 14 000. При това положение дълговете ще бъдат изплатени за 58 години…