Да ти се отще Имот = главоболия
Безразличието към българите в чужбина
Хиляди българи в чужбина продължават да поддържат имотите си в България, въпреки че това им създава грижи, носи им разходи и рискове. Но собствеността е и връзка с корените, с родината.
Според една статистика само в София има 127 000 празни жилища. Не е никак малко: 20% от жилищния фонд в столицата. Можем само да гадаем каква част от тези жилища са купувани за деца и внуци и колко са напуснати от собствениците им, които в момента пребивават в чужбина. Дали българите в чужбина са 1, 2 или 3 милиона също не знаем с точност, но е сигурно, че стотици хиляди от тях все още имат имоти в България. А какво всъщност означава да поддържаш имот от разстояние?
Най-напред означава рискове. Дори и оптимистичните правителствени отчети за спадаща тежка престъпност признават нарастването на битовата – онази, която ти разбива жилището. Въпросните рискове лъснаха преди изборите, когато по невнимание бяха публикувани адресите на регистриралите се да гласуват българи в чужбина. Защото такъв списък е най-любезна покана към крадците да се възползват от отсъствието на собствениците.
Плащай и не питай
А сметките набъбват ли, набъбват
А имотните данъци? Те растат постоянно, въпреки че цените на жилищата в България спаднаха драстично. Дали имотните данъци освен това отразяват качеството на живота, хигиената и чистотата (тоест мръсотията и шума) в селищата, също е голям въпрос. Да не говорим че данъците и за панелните сгради останаха високи, макар да обсъждаха тяхното намаляване. Данъкът „Сгради” би трябвало да отразява и амортизирането, овехтяването.
В структурата на данъка основно перо е сметта. Но какъв боклук изхвърля човек, който не живее в жилището и изобщо България? И защо трябва да плаща за услуга, която не потребява? Колко пари се събират за чистота на градовете от българите в чужбина, които изобщо не замърсяват в България? Същите тези българи освен това не могат да участват в събранията на жилищните сгради и да отстояват своите интереси, но са длъжни да финансират ремонтите.
А на места им искат дори да плащат режийни, въпреки изричното уточнение в Закона за етажната собственост, че отсъстващите не плащат за консумативи. Българите в чужбина плащат и друго: топлоенергия в затворени, необитаеми апартаменти със занулени радиатори. Монополистът „Топлофикация” постоянно се позовава на закона, който Ви дефинирал като колективен, а не индивидуален клиент. Следователно ще плащате за тръбите, преминаващи през Вашето жилище.
Мълчанието по темата беше пробито от протеста на интелектуалци и хора на изкуството, когато певицата Камелия Тодорова зададе много логичния въпрос: защо „Топлофикация“ не плаща наем на собствениците на жилищата през които минават тръбите, а става точно обратното – отсъстващите плащат за непотребена топлина? Камелия Тодорова обаче има друго мислене, за разлика от много хора, които се спасяват поединично, само когато са лично засегнати. Тях не ги интересува, че утре може те или децата им да станат поредната жертва на монополистите. Много хора в България още не са се научили, че битката за правата на един е битка за правата на всички, и че всяка спечелена битка срещу монополиста и неговия диктат е победа за всички.
Наслушахме се на обещания
Имотът: само личен въпрос?
“Колективният” брак с парното не може да се разтрогне. От него на всичко отгоре произтичат и неотменими задължения от типа “осигуряване достъп на топлинните счетоводители”, заради които българинът в чужбина трябва специално да се завърне в родината, а може би и да използва отпуската си, за да се занимава с изравнителни и надписани сметки. Ако заради всичко това българите от чужбина се видят принудени да продадат имотите си, дали някой в България ще се стресне особено?
Само личен въпрос ли е имотът, собствеността в родината, връзката с корените, с паметта, с родителите? Всеки има сантименти, заради които поддържа тази връзка, включително и заради собствените деца – и заради техните деца. Мигар България ще остане безразлична към сънародниците от чужбина, които са принудени да скъсат и последната връзка с родината? Не би ли трябвало да насърчава обратното, съхраняването на тази връзка?
Отдавна чуваме, че българите в чужбина щели да влязат в дневния ред на управляващите. Но кога ще стане това? Веднъж годишно те се появяват в новините, когато стане дума за милиардите, които превеждат в родината. Истината е обаче, че те поддържат и част от сградния фонд в страната. И какви ли са шансовете някога да се върнат в родината (било днешните напуснали, било техните потомци), ако днес мостовете назад бъдат изгорени?