Покорството е дълбоко в нас. Затова сме съгласни да благоговеем пред „изконното” и „българското”, нищо че разните измислени възстановки и ритуали отдавна са станали индустриален продукт на находчиви бизнесмени.
Тук няма да окайвам опростачването, некадърните управници или пък това че нямаме нобелови лауреати за литература. Високата култура така или иначе е детронирана, практикуват я малки елитарни групи, малко като субкултура – оставяме я за дисертационни трудове и мемоари. На Запад тя беше маргинализирана в резултат от настъплението на пазара, у нас – от политиката, прислужница на идеологията при комунизма, пиар за дивия популизъм днес.
Парадоксът, на който искам да обърна внимание, е, че макар насочена основно към масовия вкус, културата у нас все пак се явява в два варианта: горница и долница.
В официозната си горница културата е задължение на гражданина, от когото се очаква да благоговее, тачи и знае наизуст. Нали се разбрахме, не говорим за поезията на Кристин Димитрова, а примерно за ширпотребата паметници на ханове. Откъде е задължението? Ами от това, че културата опазва традициите и българщината – задача, вменявана днес и на образованието, та дори на Светата Православна църква. Нарастващите в геометрична прогресия исторически дати, които поменуваме, все по-често се придружават със самодейни исторически възстановки или тракийски ритуали, измислени от съответния отдел на общината. Кметовете възлагат на псевдо-графитери да рисуват ведри неща по калканите на сградите, етнографи журират кукери, по площадите се вият хора.
Ако се вгледате ще видите, че матрица на тази тържествена култура е спортът: някой с някого се състезава по прости и ясно съизмерими критерии, някой се оказва рекордьор, а ролята на Олимпийски комитет е заела книгата на Гинес, която придава безсмъртие на най-дългото хоро, най-голямата баница, най-високата Дева Мария.
Организирани посещения и ритуали
Макар и да е ширпотреба, тази културна горница не е за удоволствие: тя е малко като неудобната вратовръзка в топъл ден, която непрестанно ни се искаме да махнем, но не смеем преди да го е направил шефът. Повечето сме селяни, дошли в града преди едно-две-три поколения и още ни тежи усилието да не се изложим. Гражданинът, значи, ходи на музей, това е аксиома. Само че повечето музеи у нас навяват убийствена скука. Може би си е в реда на нещата, мислим си ние и – наместо да изискваме от институциите да ни предлагат нещо интересно, ако не да вървят по дяволите – ние покорно пращаме децата си да отбият номера вместо нас.
Културата-горница е малко като гражданска ангария, трябва да изтърпиш което трябва, за да изпиеш после една бира. И това не само при организираните посещения и разните национални ритуали. Покорството е проникнало дълбоко в нас, един вид дълг да следим българските неща, да ги тачим, макар те отдавна да са станали индустриален продукт, а производителите им не са поетите-революционери или гладуващите авангардисти, а едни сериозни бизнесмени. Вменен ми е дълг да следя българските сериали, след което леко гузно мога да се кефя на турските или индийските.
Само помислете: има ли дни, по-скучни от празничните? Зареждат се едни патетични клишета, една светлост и благост. Културни дейци обясняват над какво работят в момента и какви следва да бъдат младите. Обезумели журналистки търсят събеседници, които да кажат нещо интересно, белким вдигнат падащия рейтинг на медията. Е, няма как, трябва да се изтърпи, мислим си ние, в културните страни е така – после тайно си пускаме някой пиратиран американски блокбъстър.
Културната долница е онази, която потребяваме за удоволствие. Нали знаете, че в Средновековието църквата е позволявала секса само с цел възпроизводство, а любовта за наслада е била обявявана за грях? Е нещо такова има в днешната българска култура: трябва да четеш, ама за национална идентичност, не за удоволствие. Затова Вазов, но в никакъв случай Роулинг. Не познавам младеж, който да чете Вазов за кеф; само че попитайте ги във викторина за любимия им роман и ще видите, че с голяма вероятност повечето ще кажат „Под игото“. Алилуя! Междувременно изстинала е самата страст по четенето – онази, която навремето ни караше да се крием с фенерче под одеялото, защото мама е казала да спим. Налага се да промотират книгата със състезания /пак тоя пусти спорт! /, придружени от СМС-и, скандали, награди.
Автентичен фолклор ли?
Най-видима е културната шизофрения обаче в сферата на популярната музика. Представете си, че сте кмет на гордо българско градче, трябва да извършите ритуални действия около празника на града. Каква музика ще поръчате?… Правилен отговор – автентичен фолклор, такъв, какъвто са го измислили автентичните етнографи от времето на социализма. Ако искате да сте малко модерен, ще има и рок, доколкото този жанр днес доби интелектуален ореол /най-вероятно заради носталгията на застаряващите бейби-бумъри, които днес управляват държавата/. Е да, но какво искат вашите съграждани?… Браво, роден сте за кмет – искат попфолк. Бедата е, че медийните ви противници ще ви разкатаят, както скоро стана във Видин, чийто празник фалшив афиш обяви за „фестивал на чалгата и кючека“. Значи цялото политическо майсторство се оказва намирането на баланса между горница и долница. Например пускате приятното, след като сте изпилили нервите на публиката с речи и тракийски танцьорки.
С какво попфолкът е по-долен от ръченицата или общовойсковия рокендрол, разбира се, е трудно да се каже – разни видове популярна култура, всички те различни, примерно, от симфоничната музика. Просто чалгата пое върху себе си омразата към чуждите, към мафиоти, цигани, турци, към ориенталското в самите нас. И ето ти повод за изливане на омраза, та и не рядко за пламенна есеистика на културните нотабили. Точно така левскарят ругае цесекарите, че били „свине“ и „турци“. Това, че се упражняваме по морализъм върху популярната култура го има навсякъде по света, но защо специално да мразим една част от нея, а не друга, това е загадката. Защо се гордеем от телевизионни риалити-франчайзи, които за българската версия слагат по някое знаме на съответния остров или ферма?
Лошото в случая е мега-скуката, която популистката машина произвежда. Защото – трябва ли да припомням? – в културата интересното е новото, отклоняващото се, рискованото. Вземете примера с читалищата. По-голямата част от тях са в малки места, където основното им занимание са етнографски възстановки. Надпяване, участие във фестивали. Само народните носии, които сега шият по европроекти, са по-къси от тези, шити при соца; като че ли кройката е добила и малко баварски момент.
Гордата култура е и добра политическа инвестиция
Скоро бях в едно такова селско читалище, където една щатна шефка и една хореографка на хонорар организират девет баби за въпросната културна дейност /дядовците ги било срам да играят/. Шокът дойде, когато разбрах, че на горния етаж на изоставеното училище, където е офисът им, има още едно читалище, „на другата партия“, както го описаха – и то крадяло идеите им, т.е. правело пак възстановка на Бабин ден и на жътва. Ще кажете, уредили са някакви роднини на работа, усвояват средства. Пък и какво толкова, ако им е забавно, нека правят каквото искат. Но не е само това. Читалищата в България са към 3600, а според статистиката членовете им са средно по стотина, което прави 360 000 потенциални избиратели, които можеш да събираш и агитираш след „жътва“.
Ако го проиграете в други сфери на гордата култура, ще видите, че тя всъщност е една много добра политическа инвестиция. Няма особени политики за самотните писатели и художници, за това пък много сили се хвърлят за многобройните музеи и театри, за новите паметници /на естетическо ниво „Бабин ден“/, около които могат да се държат различни речи. Едни пари се въртят, самодейци и политици намират своята публика – и всичко това колкото се може по-скучно, по-заоблено, само и само да не подразни, да не даде повод за атака на противниците. Честно да си кажа, пред бабите, които играят Бабин ден, предпочитам комерсиалната, просташка стихия на чалгата, защото поне е жива и кефи някого. Докато чакаме да възникне критична маса на българската интелигенция.