Четете книжки, хора!
Българите по природа са мнителни – всеки е купен, всеки е кукла на конци, никой няма нито свободна воля, нито достойнство. Но защо? Не сте длъжни да сте лоши. Колкото сте по-лоши, толкова по-лошо ще живеете.
Тия дни пуснах телевизора. Гледам – двамина политолози. Видима възраст: около пет години по-млади от сина ми. „Аха„, казвам, „да чуем нещо модерно, прогресивно и европейско.“
В първите пет минути не разбрах какво ми обясняват тези хора. Какво ли разбира драгият зрител, запитах се, който не е политолог? Насилих се да вникна в разговора. Ще рече: казах „шът“ на околните, увеличих звука на телевизора, спрях фоновата музика (жертвах Питър Грийн – онзи бял британски блусар, за когото Б. Б. Кинг споделя, че е единственият, когото някога е виждал като опасен конкурент по китарлък). Вторачих се в екрана, наострих уши. И чух.
Какво чух? Учебниците по политология, издавани в Путинова Русия в последните десетина години (имам ги почти всичките). Зад изричаните на екрана думи проблеснаха онези базисни схващания за властта и за хората, които разпространяват мислителите на Путин. Не долових просветената и прилична мисъл, гушеща се от над хилядолетие из долините и пристанищата на Европа. Чух онова скандиране и тропане на ботуши, което кънти из безкрайната евразийска степ.
В името на общото или на личното благо?
Според Путиновите политолози политологията е „наука за завземането, употребяването, съхранението и усилването на властта„. Звучи логично? Да, но само в една концепция за света, която съвършено се отличава от онази, в която живеем – европейската или „западната„. Ние, европейците, от 2 300 години следваме схващането на Аристотел, според което политиката е „служене на общото благо„, а политологията е науката, която изследва, как властта служи (или не) на общото благо – на благото на всички. Според схващанията, доминиращи от блатата на Санкт Петербург до просторите на външна Монголия, целта на политиката е да докопаш властта, а целта на политологията – как да ти помогне никога да не я пуснеш.
Има разлика. Това е разликата между два свята, стъпили върху съвършено различни схващания за това, що е то човек. За нашия свят е важен всеки човек, тъй като всички в равна степен са включени в общото благо. В евразийския свят важни са хората с власт. Останалите са безлична масовка (в най-добрия случай) или съпътстващи жертви (в най-лошия).
Единствено на основата на евразийското разбиране за политика и политология може да се изведе съждението, което чух от български политолози по телевизията, че задачата на всяка парламентарна група е да налага дисциплина върху своите членове. Тук, очевидно, иде реч за запазване и усилване на собствената власт, а не – за работенето за общото благо.
Добре, какво вършат партиите, че питате? На нас, европейците, в случая ни помага не само Аристотел, но и Едмънд Бърк, основател както на консерватизма, така и на съвременното схващане за партиите.
„Партията„, пише Бърк през 1770 година, „това е група хора, обединени в името на отстояване на националния интерес посредством своите обединени усилия, стъпили върху някакъв принцип, по който те всички са се съгласили„. Съответно, попаднала в парламента, тази партия продължава да прави същото: да работи за националния интерес, стъпила върху някакъв ясен принцип. Нито партията, нито нейната парламентарна група съществуват единствено, за да налагат дисциплина върху своите членове. И партията, и парламентарната група съществуват, за да постигат общото благо на нацията си. Правят същото дори тогава, когато успеят да сформират правителство.
Нима това е естественото състояние?
Чели ли са тези наши политолози, запитах се, путинските учебници по политология? Ако да, тогава защо са им повярвали? Те наистина ли смятат, че целта на властта е самата власт, а не (да речем) вършенето на полезни дела за гражданството?
Тъжният отговор е, че най-вероятно – дори не са чели. Както 25-годишните днешни журналисти могат с лекота да пишат по онзи лакейски и придворен начин, по който се пишеше преди 1989 година без да са чели „Народна армия”, която в казармата четяхме, за да си правим майтапи. Не са чели, но безпогрешно възпроизвеждат онези образци на слугинаж на властта.
Откъде идва това? Как хора, които не помнят падането на Берлинската стена, безпогрешно възпроизвеждат най-отвратителните мисловни и поведенчески модели на „реалния социализъм“? Да не би това да е естественото състоянието на всеки човек? Да не би хората по природа да са лакеи, с лекота обслужващи най-близко стоящия до тях партиен вожд?
Отговорът на този въпрос е от съдбовно значение. Защото, ако човеците по природа са подли и лакействащи, това обяснява, защо в цяла Източна Европа (и не само там) виждаме възраждане на мисловните модели и практики на „реалния социализъм„. Просто е било прекратено усилието, което да поддържа хората в състояние на лично достойнство и критично мислене – и човеците са се свлекли обратно в природното си, т.е. лакейско и недостойно, състояние.
„Всички са маскари“ и други
Не знам как е в Унгария и в други подобни авторитарни страни, но за българския случай имам хипотеза. По природа българите са мнителни. Мислейки единствено лоши неща за другите, в крайна сметка те си представят човешкото същество като лошо по природа. Оттук произтичат типично български обобщения, като например:
1. „Ако не става дума за пари – става дума за много пари.“ Че може да става дума за съвсем други мотивации на поведението, като например обич, благородство, себеотрицание, следване на кауза или принцип (по Бърк) – това изобщо не фигурира в картината за другия. Той може да бъде тласкан единствено от себични и лоши мотиви. Каквото и да ти говори – говори така, защото са му дали едни пари да говори така.
2. „На всеки някой му дърпа конците„. Това обобщение, разбира се, отрича самата възможност човеците да имат свободна воля, т.е. сами да решават какво мислят, говорят или правят. Всички са крепостни на някой друг и всичко, което правят, е резултат от неговите инструкции.
Да се върнем на темата: „Целта на всяка парламентарна група е да запази дисциплината на своите членове„. От телевизионния екран се даде пример с внасянето на калпав закон. Калпав, калпав, ама всички от групата трябвало да го подкрепят, за да се постигне висшето благо – вътрешната групова дисциплина. А всъщност, според нас – европейците, работата на парламентарните групи е да внасят такива закони, които да обслужват общото благо (по Аристотел) и националния интерес (по Бърк).
Взети заедно, дори само горепосочените три български обобщения обясняват не само, защо живеем в общество, подобно на кочина, но и защо в това общество хората, убивани от или поради властта, нямат значение. Всеки е купен. Всеки е кукла на конци. Всеки се подчинява на някакъв началник. Никой няма нито свободна воля, нито достойнство, нито онова въображение, което да очертае по-добро бъдеще за всички.
„Четете книжки!“
Изходът от тази кочина? В края на „реалния социализъм“ из софийските подлези се появиха графити, писани с един и същи почерк: „Четете книжки!„. Някой светъл дух, отчаян от тогавашната свинщина, отчаяно призоваваше: Четете книжки, за да престанете да бъдете такива, каквито сте! Ще ви стане по-добре!
Минаха се 30 години. Хора, които тогава са били в горната група на детската градина, днес предлагат анализите си от телевизионния екран. А тези анализи не се различават съществено от анализите на телевизионните глави от, да речем, 1987 година.
Четете книжки, бре хора! Не сте длъжни да сте лоши. Колкото сте по-лоши, толкова по-лошо ще живеете. След толкова години това не стана ли ясно?