България Медиите
В Медиите минутите и часовете, когато цял свят гледаше към Париж, България си живя в блажено неведение за кървавите събития. Медиите в страната просто не сметнаха за необходимо да ги отразят подобаващо. Защо?
Светът е изтръпнал от ужас. Серия от атентати в Париж отнема живота на над 130 души. Джихадисти атакуват стадион, ресторанти, барове и концертна зала във френската столица. Все места, които символизират начина на живот на западната цивилизация. В град, който е символ на насладата от живота.
Кървавите събития се разиграват около 22:30 часа българско време. Социалните мрежи гръмват, онлайн изданията на световните медии предават пряко от мястото на събитието, на следващия ден вестниците излизат със заглавия, които описват трагедията с думи като „касапница“ и „ужас“, а „Льо паризиен” дори написа: „Този път става дума за истинска война”. В нощта срещу събота телевизионните канали предават на живо. Извънредни емисии се опитват да обобщят оскъдната информация към момента. Броят на жертвите расте застрашително с всяка минута.
България – остров на спокойствието
В същото време едно място, което се смята за част от цивилизования свят, се оказва островче на спокойствието. Това място е България, където медиите очевидно са на мнение, че основание за тревога няма. Две от трите национални телевизии съобщават бегло за случващото се. А третата дори не включва събитията в късната си емисия. Вестниците не намират за необходимо да пренапишат заглавните си страници. А някои от онлайн изданията се държат именно като вестници – оставят отразяването на това събитие за следващия ден.
Така залисана в турски сериали и полу-публицистични формати на запис България си живее в блажено неведение за събитията, които тепърва ще променят историята.
Денят е събота. Рано сутринта телевизиите вече са разбрали какво се случва. Коментарните уикенд-формати се пълнят с „анализатори“ и така все пак придобиват що-годе адекватен информационен облик. С изключение на вестниците, естествено. „Фатален петък 13-ти за свидетелите по „Октопод“”, съобщава „Монитор”. Върху същата тема се съсредоточават „Труд“ и „Стандарт“. А „24 часа“ съобщава на първата си страница: „Лято до Никулден“.
Събота преди обед. Телевизиите решават, че няма какво повече да ги „дъвчем“ атентатите от Париж. По БНТ се лее поезия, буквално. В ефира на бТВ рапър разказва за новото си парче. Следва ведра съботна програма. Няколко часа по-късно същите тези телевизии вече говорят за война. А 24 часа по-късно правят и „извънредни студия“.
Как Сидеров се оказа по-важен от Париж
Информационната седмица продължи повече с естрадни въздишки, отколкото с информация на ниво. Само телевизиите изпратиха кореспонденти във френската столица. Репортажите им обаче не придадоха кой знае каква добавена стойност. Повечето включвания показваха българин, живеещ във Франция, който трябваше да отговори на въпроса „Страх ли ви е след атентатите?“. В телевизионните студия пък най-невероятни лица се изявиха като коментатори – от лайфстайл журналисти до откровени националисти. Всички те, естествено, се изказаха компетентно по разнообразни теми, свързани с геополитическата карта на света.
Накрая всичко ескалира дотолкова, че двете големи частни телевизии (бТВ и Нова) започнаха да се обвиняват взаимно коя по-зле е отразила събитията в Париж.
Тъкмо нелепиците около отразяването на тези събития илюстрира най-добре разкривената физиономия на медиите в България. Най-яркият пример е от сряда вечерта: докато на „Уембли” англичани и французи пеят Марсилезата, в българския ефир Павел Чернев разсъждава върху гладната стачка, обявена от Волен Сидеров по време на задържането му.
Защото са свикнали да слугуват
И това не е цензура, а най-обикновена глупост, породена от липсата на всякакви критерии. Журналистиката в България се превърна в бухалка. Тя пише това, което трябва да се пише. И премълчава това, което трябва да се премълчава. Така само за няколко години, през които България продължи скоростно да се срива във всички класации за медийната свобода, постепенно изгубихме рефлекс. Защото медиите отдавна не изпълняват основната си функция – да информират. Те само формират мнение. Някои го правят по-елегантно, други не чак толкова, но крайният ефект е един и същ.
Неотдавна скандалният депутат от ДПС и неуспял шеф на ДАНС Делян Пеевски обясни, че бившият вътрешен министър Цветан Цветанов е искал от него да разпъва медиен чадър над хора от престъпния свят. Това изказване остана да виси в пространството. Което е поредното потвърждение на тъжната констатация, че медиите в България са се примирили с отредената им роля да правят всичко останало, но не и да информират за случващото се. Те могат да прикриват (да бъдат чадър), могат да удрят неудобните (примерите за това са безброй), могат да пишат неистини, за да скрият истината, могат изобщо да не говорят за дадени събития (верни на максимата, че ако нещо не го пише във вестниците, значи го няма). Последният пример е съвсем пресен – за повечето медии „Янева-гейт“ не съществува. Те правят всичко друго, но не и журналистика. Защото слугуването убива рефлекса.
Така постепенно (и планирано) журналистиката в България абдикира от задълженията си и се превърна в основна причина за проблемната публична среда. Ако изобщо може да се нарече журналистика това нещо, което не може да прецени дали атентат в сърцето на Европа е по-важен от ареста на Сидеров.
И ако се върнем към заглавието на „Льо паризиен“, който написа „Този път става дума за истинска война“ – проблемът е, че нашата локална война май е вече загубена.