Много български деца имат повече от европейските си връстници – въпреки огромната разлика в жизнения стандарт. Това се дължи вероятно на две манталитетно-социални особености.
Не знам дали това е някаква тенденция или просто случайно съвпадение, но почти всички деца от 7-8 нагоре, които познавам в България, притежават мобилни телефони. Повечето от тях имат и таблети, а джобните им пари стигат за закуска и обяд навън.
В Германия е друго, въпреки несравнимо по-високия стандарт на живот. Тук децата под 10 години, които си имат собствен мобилен телефон или таблет, са по-скоро рядкост. Закуската не се купува от будката до училището, а по правило се носи в кутийка от вкъщи.
Мой познат от България ми разказа наскоро, че 16-годишният му син притежава най-новия модел айфон. Оплака ми се, че струвал почти три пъти повече от чисто новата им пералня. Но какво да го прави – иска детето, пък и всичките му приятели и съученици имали скъпи смартфони и носели все маркови дрехи.
„Толкова много готини неща“
Моят син израства в Германия – една страна, в която хората с що-годе прилична работа могат да си позволят немалко делнични екстри. Но много от тях, поне сред моите познати и приятели, не го правят от принципни съображения. И най-вече – за да не приучват децата си към живот, в който имаш всичко.
Синът ми ще стане скоро на 10, но няма нито телефон, нито таблет или компютър. Джобните му са 1,50 евро – на седмица. Има си топка и кънки, велосипед и скейтборд, конструктори и книги. А когато му трябват телефон или компютър, използва нашите. Но определено му прави впечатление, че българските му приятели имат повече от него. „Мамо, те са щастливци”, казва ми всеки път, когато сме в България. И ме увещава и ние да заживеем в България, за да има и той толкова много „готини неща”.
Но щом се върне в Германия, сякаш начаса забравя „готините неща”. Включително и поради това, че приятелчетата му наоколо също не ги притежават. А с велосипеда и топката – така поне ми се вижда – той не е по-нещастен от българските си връстници.
Да не забравя и друго: когато наскоро класът им тръгна на едноседмичен лагер, телефоните нямаха място в багажа на децата. Дойде кратко писмо, че е забранено – и толкова. Някои ще попитат защо съм се вкопчила точно в смартфоните. Ами защото смятам, че за едно дете едва ли има нещо по-ненужно. Не само ненужно, но и опасно, защото децата лесно се пристрастяват, дори се зомбират, а безконтролното сърфиране из мътните води на интернет е всичко друго, но не и здравословно.
Моят син със сигурност не е представителна извадка на нагласите в Германия – положително има много семейства, в които подхождат другояче. Не казвам също така, че всички деца в България са презадоволени. Най-вероятно е по-скоро обратното. Далеч съм и от мисълта, че всички родители се включват с охота в това състезание по трупане на „готини неща”. В България обаче това явление все пак изглежда по-масово, отколкото в Германия. Което се дължи може би на две манталитетно-социални особености. Първата си я знаем открай време: българското дете е издигнато на пиедестал. Всичко се прави заради децата – за да са добре, за да имат достатъчно, за да са щастливи. Около тях се върти светът, те са центърът на живота.
За да имат по-шарено детство от нашето
Втората особеност се дължи вероятно на времето, в което живеят българите. Време, настъпило подир дългите години на суша. На недоимък и несвобода. На затвореност и всевъзможни дефицити. Сега, когато всичко е на една ръка разстояние, съвсем разбираемо хората желаят да се потопят в това море от изобилие. И понеже искат децата им да имат по-шарено детство от тяхното, се изкушават да ги обсипват с „готини неща”.
Впрочем, същото е било и в Германия след войната. Такъв глад царял по онова време, че за бучка масло хората си давали златните бижута. По-късно, когато настъпва германското икономическо чудо, започва и големият шопинг, голямото трупане. Сходен процес навярно тече сега и в България. И може би затова много български деца притежават повече от германските си връстници. Заради опиянението от новодостъпното изобилие. Но пък благодарение на него най-малко един човек (моят син) е твърдо убеден, че в България е пълно с щастливци.