Ще дам по-долу един пример, който показва нещо твърде сериозно и значимо: наистина живеем в кошмар, кошмарът на социализма не е свършил, той е тук, той продължава, той най-нагло ни гледа с озъбената си, с гадната си паст, от него спасение няма. И тероризира милиони хора, но понеже сме стигнали дотам, че го приемаме за неотстраним, понеже така сме свикнали с него, че сякаш без него ще страдаме, та затуй и не му обръщаме внимание. Стигнали сме, по тия причини, до най-тежкото: до пълната примиреност пред абсурдите на живота ни.
Тия дни ми се наложи да се поразходя по кръговете на постсоциалистическия ад на т.н. „здравна система„. Недореформирана, тази система няма почти никакво отношение към здравето, или по-скоро има негативно такова: прави така, че хората, доколкото изобщо все още поне малко са здрави, да загубят остатъците си от здраве, та по-бързо да бъдат натикани в гроба. Тя служи за доубиването на изтормозения от социалистически недомислия наш сънародник. Тя също така се и гаври с него: защо ли пък някой журналист не вземе да пише за тия неща?! Не, няма такова нещо, те ни занимават с всякакви глупости, но с истински важното нямат време да се занимават.
Ако сте чули, бившите вече управляващи направиха малко преди да си идат широко рекламиран „нов лекарствен списък„. Става дума за лекарствата, които се отпускат на пенсионери, на социално слаби, на хронично болни, които напълно или частично се плащат от т.н. „Здравна каса„. Този списък е една от мините, заложени от социалистите под новото управление, които скоро ще почнат да избухват една след друга. Та ето, на мен ми се наложи да се поразходя из анахронизмите на здравната система, за да получа „безплатните лекарства“ на моя брат, пенсионер по инвалидност, хронично болен.
Първо се ходи при джипито. Някои от лекарствата се получават с протокол, който се пише от лекар-специалист, до който ти пише направление джипито. После протоколът се носи за заверка в „Здравната каса„. После се вземат лекарствата. Нещо се доплаща, нещо дава държавата. Понеже е „социално-загрижена“ нашата постсоциалистическа държавица, та и тя дава нещичко. Ако не даде, тия хора, пенсионерите, ще умрат от глад. За да не умрат от глад, здравната каса милостиво им предлага да умрат от нерви, или от ходене от една до друга институция, и обратно, и прочие, и т.н. Пенсионерите пък нямат друга работа, да скитат по коридорите на здравеопазващата институция, що ги жалите толкова, таваришч?!
Брат ми живее в друг окръг. С майка ни, която е възрастна и не може да върши тази работа, а той самият съвсем не може. На мен ми се е налагало години наред да я върша, като за целта ми трябваше много да пътувам: Пловдив-Долна баня-София-Пловдив и т.н. Ужасно беше, губех по няколко дена, за да му заверя документите. Някъде имало грешка, връщат те, не била написана правилно някаква цифра, пак потегляй обратно по омагьосаните кръгове на системата. В един момент не издържах, и се опитах да надхитря цялата система: зачислих брат ми на джипи в Пловдив, регистрирах го все едно че живее с мен, уж да ми е по-леко. Това го правих едно време, преди години, но тогава системата ме улови, и успя да ми направи такива пречки, че се наложи да върна старото положение – понеже в един момент надушиха и стана невъзможно да си получава и пенсията. Но след като го пенсионираха пожизнено, аз пак опитах да си облекча поне малко живота, и ето, сега не ходя до София, а в Пловдив му уреждам лекарствата. Сега накратко ще опиша абсурдите, с които ми се наложи да се боря тия дни.
Лекарствата на брат ми са скъпи, ето защо се налага да се ходи по кръговете на ада, наречени „здравна система“ от постсоциалистически тип. Последното уточнение е много важно. Понеже са загрижени социално към болните, социалистите правят така, че да им вгорчат живота тотално, по социалистически. Четири години „усъвършенстваха“ системата, сега ще ви покажа до какво дередже са я довели.
Отивам при джипито. Той издава рецептите за „безплатните лекарства„. Две лекарства на брат ми изписват „с протокол„, другото е без протокол. Едното от лекарствата се пие 3 Х 1, значи 90 хапчета на месец. Да, ама опаковката съдържа 100 хапчета. Значи се издават лекарства за 33 дена. Протоколът важи за 6 месеца. 6 месеца по 90 хапчета правят 540 хапчета. Понеже това не може да се разпредели по опаковки, в „Здравната каса“ задраскват 540 (колкото е писал лекаря), и пишат 500. Т.е. 5 опаковки за 6 месеца. Вече предпоставката за абсурда е положена, подобно на мина.
И ето, тия дни имах щастието да свърши един протокол – и да се прави нов. Това са най-щастливите дни в живота на болния – или на неговите близки. Два-три дена трябва да стоите по опашки, от лекар до лекар, от иституция до институция. Здравната институция в тия два-три дена те убеждава във величавостта си. Та тоя неизразим възторг трябваше да преживея тия дни, като ми се наложи да се сблъскам и да се насладя донасита на прелестите на нашата здравна система.
Нататък трябва човек да е Данте, за да може да опише ада, моето перо е слабо. Ще се опитам само да загатна за него. Останалото трябва да направи вашето въображение. Но никое въображение не стига, за да си представи тъпотиите на постсоциалистическата здравна система.
Изглежда системата прави всичко възможно лекари и пациенти да не крадат от „безплатните лекарства„. По социалистически системата подозира, че народът се състои от потенциални престъпници и измамници. Затова лекарствата са с специални бандероли, с уникални номера, баркодове и пр., всичко е направено така, че да не може и едно-единствено хапче да се открадне. Здравната система подозира бедните хора, болните и пенсионерите в нечисти помисли да я окрадат, затуй е направила така, че да ги умори от мъка – и по този начин да облекчи бюджета си. А също и да разболее уж здравите близки на болните, та да не стане така в един момент да свършат болните, без които здравната система и чиновниците в нея загубват основанието на съществуването си. Няма такава опасност: кажи-речи целият народ у нас е болен; който не е, му предстои да се разболее. Здрав човек не може да има в една постсоциалистическа здравна система. Кошмарът требе да е пълен. За какво е една здравна система, за да има здрави ли: глупости?!
Джипито на брат ми не доловил и не доосъзнал факта, че няма право да предпише за този месец рецепта за едното от лекарствата, отпускано с протокол. 500 хапчета е отпуснала здравната система за тия 6 месеца, а болния трябва да пие 540. 40 хапчета недостигат. Това са повече от 10 дни. Ако не ги пие, ще се влоши, а може и да умре – зависи от болестта. Здравната система е предвидила всичко: някои трябва и да умират. Не може всички да живеем вечно.
Та джипито мисли доста, но предписа рецепта. В аптеката тъкмо да ми дадат кутийката с лекарство, но в последния момент на аптекарката й проблясна: няма право за тази шеста опаковка. Жената почна да се кръсти от вълнение: ако не беше забелязала това, ако беше дала лекарството, щеше после тя да го плаща. Изведнъж тя заподозря в мое лице измамника, който иска да окраде постсоциалистическото ни здравеопазване. Не ми даде хапчета, каза, че може да даде само срещу нов протокол. Става дума за това, че тия 40 недостигащи хапчета не може все пак да не бъдат доставени на болния.
Отидох на другия ден при лекаря-специалист, понеже брат ми, казах, е хронично („диспансерно„) болен. Той мисли дълго време над казуса, накрая реши да прави нов протокол. Но сега се оказва, че за лекарствата от двата протокола (за едно друго лекарство също се прави протокол), ще трябва да се изписват лекарствата в различни дни. Вместо един път месечно до джипито, ще ходиш два пъти (в случая). Опитах се да протестирам, но лекарката ми рече: някои ходят и по три, четири, пет пъти седмично. Ако пият повече лекарства, ако са по-стари. Тия хора постоянно си прекарват живота в ходене до болници и до аптеки. За да си разнообразяват живота. Постсоциалистическата държава няма да те остави да умреш в скука.
Даде ми лекарката протоколите, и аз отпраших към здравната каса за заверка. Там като ги видяха, ми изкрещяха, че нямало не знам си какво, трябвало да се върна. До джипито. Върнах се. Той уж оправи нещо. Пак отидох в здравната каса. Сега пък се оказа, че има грешка от лекарката, която прави протоколите. В ужасната горещина пак се отправих към нея. Върнах се в здравната каса. За мое щастие беше започнала едночасовата обедна почивка. Ядосах се, и понеже имах и друга работа, реших рано сутринта на другия ден да опитам да се промъкна през иглените уши на здравната каса.
На другата сутрин бодър-бодър стоях сред дълга опашка, съставена от пенсионери в приповдигнато настроение на духа, които предчувстваха, че скоро ще стигнат финала на няколкодневните скитания по институциите на постсоциалистическото българско здравеопазване. Да, ама не: развалиха се компютрите. Трябваше да чакаме неизвестно колко. Слънцето почна да се вдига и почна да сипе обичайната си жар връз главите на смирените от съдбата си жертви на постсоциалистическото здравеопазване.
Българите, които живеят в странство, т.е. са успели да избягат от кошмара на постсоциалистическия живот у нас, не знаят това, че компютрите у нас служат не за да облекчават административните операции, напротив, те служат за това да ги забавят, а в някои случаи и да ги правят невъзможни. Там, където в учреждение има компютър, на който важен чиновник с два пръста, мислейки съсредоточено, удря важно-важно клавишите, там знай, че ще ти извадят душата с разтакавания и бавене. Вече обаче има компютри навсякъде, дори и пазачите на входа на учрежденията бавно и внушително ти издават пропуск, ползвайки компютъра. Ако на Запад компютърът служи за това да облекчава живота и да прави по-бързи и по-лесни операциите, у нас същите тия компютри служат за това да ги правят бавни, тежки, а в много от случаите и неизпълними. Прощавайте за отклонението, но то беше необходимо – за да се разбере случилото се в цялата му неизразима прелест.
Чакахме два часа да се оправят компютрите. Имало срив в големия компютър. Чиновниците важни-важни ни обясняваха, че и да искат да ни помогнат, не могат, и си чистеха ноктите, а някои от по-младите чиновнички и успяха по няколко пъти да си намажат ноктите с лак. Мажат веднъж, после бършат лака, понеже не им е харесал, и пак мажат, било със същия цвят, било като си разменят лаковете помежду си. Ний, нещастниците от опашката, гледахме тяхното свещенодействие с ноктите. Слънцето яко печеше над главите ни и сипеше жар. Някаква бабичка по едно време припадна, но я завлякоха на сянка и бя бързо се ошефели: горкота се плашеше да не загуби реда си в опашката, поради което мобилизира целия остатък от жизнените си сили. И това я върна към живота. Ето че чакането пред здравната каса има и терапевтично-здравословен ефект. Да не говорят такива злосторници като мен, че няма…
Наближи 11 часа. В този момент техниката се смили над народа и компютрите приветливо почнаха да тракат. Бабичките се прекръстиха, та дано белким техниката издържи докато минат те. Издържа, за щастие, към обед и аз бях вече щастлив притежател на новичък заверен протокол за „безплатни лекарства„. И даже на два. Щастлив до немай къде – трябва да се радваме, да се наслаждаваме от душа на дребничките радости на постсоциалистическия динамичен живот! – се отправих към джипито, който трябваше да изпише рецептата.
Моето джипи е син на попа в квартала. Ще кажете какво значение има това, оказва се, че има огромно значение. Кварталът ни е „смесен„, мултиетнически, другояче казано, има доста цигани. Една част от циганите обаче изглежда са християни, знам ли? Факт е, че дядо поп – впрочем, този дядо поп от квартала е влязъл като герой в една от моите книги, в книгата „Страстите и бесовете български“ съм го описал, тъкмо той там е отчето, който заварих преди години в Храма да чете в-к „Дума„! – е направил благодарение на влиянието си така, че моят джипи да има най-много пациенти от малцинството. Което води дотам, че пред вратата му винаги има огромна тумба от нашите цигански събратя и съсестри.
Когато отидох при джипито имах чувството, че се е разболяло цялото „Столипиново“ от неизвестна страшна болест. Коридорът беше пълен с мургави пациенти. Наложи се да чакам 5 часа. Добре че предвидливо си бях взел томче от мемоарите на Маргарет Тачър. Представете си обаче как се чувствах, четейки спомените английската желязна леди – и обкръжен отвсякъде с крещящите и ораторстващи любимци на принц Чарлз; ако някой не знае, ще му кажа, че като дойде на визита у нас, принцът пожела да се срещне тъкмо със столипиновци.
Към 6 часа следообед получих рецептите и ликуващ, се отправих към аптеката да взема хапчетата. Там обаче ме чакаше истинската изненада. Аптекарката тържествующо ми обяви, че според новия лекарствен списък, почващ действието си от първия следизборен месец – умни са наште социалисти бе, нема спор!!! – моя милост трябва да заплати по-голямата част от стойността на „безплатните лекарства„. До този момент не бях плащал нищо! Изпсувах цветисто българския социализъм и комунизъм, и заплатих, няма как, лекарствата.
И така, оказа се, че моето тридневно лутане из лабиринтите на системата било почти съвсем напразно. Не знам колко ще плащам от останалите лекаства, щото този път взех само едното. След десетина дена ще ходя за другото. За да ми се изпълва всекидневието с най-приятни емоции. Днес ще пътувам да занеса лекарствата на брат ми. До Долна баня ще ида, откъдето съм роден, и където живеят майка ми и брат ми. Затуй ви казвам чао и лек ден. Ако не ходите по омагьосаните кръгове на „здравната каса“ значи сте щастливци; желая ви го, защото знам какво е да ходиш из този кошмар. Ако пък не живеете в България, блазе ви! Живи и здрави да сте, и да живеете до дълбоки старини! Поне вие да разберете нещо от живота, щото нас, жителите на постсоциалистическия български кошмар, това явно няма да ни осени…
автор на поста е философът Ангел Грънчаров.