Богатите българи: в България и извън нея
Къде са днешните братя Георгиеви, Априлов, Тъпчилещов, Денкоглу? Защо новобогатите българи купуват футболни отбори и даряват на църкви и манастири, но не искат да бъдат истински филантропи – като възрожденците, на които дължим университет, училища, образован в чужбина елит?
Пепелта от горящата парижка катедрала Нотр Дам още не се бе разнесла из въздуха, но първите 600 милиона евро дарения за възстановяването ѝ вече бяха факт – обявени от най-богатите предприемачески фамилии във Франция. Тези средства, събрани още в първите 24 часа на бедствието, не са просто разходи за „корпоративна социална отговорност“ (CSR) – неразделна част от маркетинга на всяка голяма компания, нито само корпоративна филантропия. „Парижката Света Богородица“ е един от символите на Франция и пресъздаването ѝ отива далеч отвъд конструктивното възстановяване на храма, чийто първи камък е положен преди повече от 800 години. Тези средства са приносът, който богатите французи и техните компании дължат на обществото. Разбирането и осмислянето на този дълг е белег за гражданственост, за морал, за вдъхновяващ патриотизъм. И, разбира се, включва и отговорността за начина, по който се генерира богатството.
Добрите богати граждани
Защо в България не е така? Познатата от САЩ и Западна Европа практика богатите да създават фондации, чрез които финансират и управляват проекти, насочени към образованието, здравеопазването, към иновации за подобряване живота на хората на българска земя липсва.
Не че богати българи не правят дарения за хора в нужда и не подкрепят различни инициативи, предимно концерти и публични мероприятия. Но в България това се случва рядко, твърде рядко в името на „общото благо“ – както го дефинира в есето си „Евангелието на богатството“ индустриалецът и филантроп Андрю Карнеги, оставил след себе си не само известната концертна зала „Карнеги хол„, но и обществени библиотеки и научноизследователски центрове. Така са го правили и големите от Възраждането, за които общото благо е означавало образование – братята Евлоги и Христо Георгиеви, Иван Денкоглу, Васил Априлов, Христо Тъпчилещов. Построили са училища, издържали са със свои средства българи да се образоват в чужбина.
Едва ли можем да мечтаем за българско подобие на „Рокфелер център„. Съвременните български предприемачи предпочитат да осигуряват терени и жилища на преференциални цени за фигури от властта или да оставят паметници на културата като прочутата Къща с ягодите в София да се рушат, за да се възползват от терена.
Богатите българи: в България и извън нея
Соченият някога за най-богат българин Илия Павлов не остави спомени за филантроп след себе си. Но за сметка на това помним как ръководената от него корпорация „Мултигруп“ изцеждаше държавни предприятия и се опита да узурпира българската енергетика в полза на чужди интереси. Но пък Павлов, който е правил дарения на манастира „Свети Николай“ в Арбанаси, както и повечето представители на българския бизнес имат изявен дарителски уклон към Църквата. Точно това няма да открием във филантропските практики на запад, докато в България – от страх и за опрощение, предприемачите са особено щедри към отците.
Мажоритарният собственик на фалиралата Корпоративна търговска банка Цветан Василев е дал над половин милион лева на манастира в Гигинци – „Св.св. безсребреници и чудотворци Козма и Дамян Асийски„, където бе изографисан като ктитор и епитроп. Раздавал е и на политици, спортисти, артисти, журналисти, но това е далеч от филантропията. Други – като бизнесмена Георги Гергов – предпочитат да даряват партията си. В неговия случай това е БСП. Но проекти като училище „Българско школо“ на собственика на „Овергаз“ Сашо Дончев и съпругата му Ева не намират последователи.
А мнозина забогатели българи изобщо избягват да даряват, вероятно защото не биха могли да обяснят произхода на средствата си. Но пък има такива, за които това не представлява никакъв проблем – но те са в чужбина. През февруари м.г. българинът Шефкет Чападжиев, известен с благотворителността си, дари 1 милион долара на болницата в родния си Мадан – само и единствено за медицинско оборудване и обзавеждане в МБАЛ „Д-р Константин Чилов„. Видял, че част от оборудването в болницата е на повече от 50 години, от времето, когато е избягал от социалистическа България, и решил да помогне. Миналата година българка от Австралия – Маргарита Занеф, завеща близо 2 милиона лева на Националната художествена галерия в София. Тя е емигрирала в Сидни през 60-те години на миналия век, завещала е и голяма сума на местната галерия. Строителният предприемач от Канада Игнат Канев редовно прави дарения на родния си град Русе. Последното известно са 500 000 лева на педиатричното отделение на Университетската болница в града.
Да си спомним обаче голямата железопътна катастрофа в Хитрино, при която имаше седем жертви и разрушени домове. Тогава се проведе Национална дарителска кампания, която събра само 2 076 495 лева. Нищожна сума за разрушените тридесет къщи, 70-те частично пострадали и още двеста домове с по-малки повреди.
Не можем да се надяваме и някой особено богат човек като Делян Пеевски например да построи за своя сметка обещаната ни от властта национална педиатрична болница в София. Моделът „Пеевски“ не строи за общото благо, но пък може да отваря лавки.
За величието на отечеството
Когато след 5 години кулата на Нотр Дам отново се издигне над Париж, едва ли ще се помни, че Франсоа-Анри Пино, чиято компания притежава луксозни марки като „Гучи„, „Ив Сен Лоран„, „Баленсиага“ и „Ботега Венета„, е дал 100 милиона евро, че милиардерът Бернар Арно, собственик на марката „Луи Вютон„, е осигурил 200 милиона евро, че семейство Бетанкур-Мейер, собственици на козметичния гигант „Лореал„, също са дарили 200 милиона евро.
Но също като възрожденеца Евлоги Георгиев и те ще знаят, че са участвали в „преуспяването и величието на отечеството“*.
*“Само надеждата ми, че ще мога и аз да участвам в преуспяването и величието на отечеството ми ме прави да умра спокойно.“ Из завещанието на Евлоги Георгиев.