Колкото по-кротко реагират ЕС и САЩ на Русия, толкова по-смело българските управници ще нарушават правилата в собствената си страна. Двете тенденции са тясно свързани. Ето аргументите:
Българските власти виждат в момента следното: щом светът не е в състояние да намери противоотрова дори за такава безспорна агресия, каквато представляват действията на Русия спрямо Украйна, значи далеч по-дребните вътрешнополитически безобразия в една маргинална България съвсем няма кого да впечатлят.
За страна, която от поне десет години се лута между полукриминализация и пълна криминализация на политическото, случаят с анексията на Крим не би трябвало да се свежда единствено до вековния провинциален въпрос за русофилията и русофобията. Защото мека реакция на НАТО и ЕС срещу Русия означава директно повече криминализация вътре в България.
Кратко описание на държавата България
Да припомним за каква държава става дума. Преди всичко за страна-членка на ЕС и на НАТО, която измерва мястото си в демократичния свят чрез степента, в която усвоява еврофондове. В тази държава не просто няма работеща система за правосъдие, а се предполага, че тази система укрива престъпници, вместо да ги преследва. Медийната свобода намалява, но се покачва свободата за неонацизма. Намалява качеството на образованието и здравеопазването, но се увеличава бедността. Унищожава се природа, но се опазват корумпирани чиновници. Бандити с петдесет висящи дела се наричат бизнесмени, а успешните купувачи на гласове – политици.
Жителите на такава страна би следвало да се боят предимно от две неща: от собствената си апатия и от липсата на външен натиск върху страната им. И ако доскоро можехме да кажем, че обществото само си е виновно, понеже мълчи, днес това обвинение вече не е валидно. Днес проблемът вече е друг – а именно, че хората, които от година и повече протестират срещу мафиотизацията, бедността на обществото и лумпенизирането на политиката, вероятно няма да намерят адекватна подкрепа извън страната си. Не и при тези международни институции, които се затрудняват да реагират решително дори и при такава греда в окото, каквато е анексията на Крим.
„Да не ядосваме Кремъл!„
Впрочем, реакцията на САЩ и ЕС спрямо Русия не е проблем на 2014 година, а на цялото изтекло десетилетие. В него Кремъл беше разглеждан като полезен партньор, който не бива да бъде прекомерно ядосван. В началото на новия век Вашингтон обяви Русия за свой съюзник в борбата срещу тероризма, пренебрегвайки както войната в Чечения, така и нарастващите опасения, че възродените служби за сигурност по-скоро създават ново поколение тероризъм, вместо да се борят срещу него. Приблизително по същото време големи и важни държави от Западна и Централна Европа започнаха прогресивно да изпадат в енергийна зависимост от Кремъл. Цената на тази зависимост излезе твърде висока – Путин си остана партньор на демократичния свят дори и след радиоактивното убийство в центъра на Лондон, посегателствата срещу журналисти в Русия, национализирането на частни медии, криминализирането на хомосексуалността и сталинския тип показни процеси срещу физици, химици, бизнесмени, певци…
Ерозията
Във всичките тези години българските власти стояха на почтително разстояние от проблемите между Русия и ЕС, но провеждаха собствена ерозираща политика вътре в страната. През последното десетилетие на карта бе поставено почти всяко завоевание на демокрацията: от свободата да избираш политическите си представители по съвест до свободата на инициативата или словото. Без да говорим за прогресивното деградиране на политика като личност, което стана факт с идването на ГЕРБ на власт през 2009 година.
ГЕРБ, БСП, ДПС и „Атака”, които управляват заедно и поотделно в последните десетина години, вече са намерили начин да се справят с отрицателните доклади на Брюксел за напредъка на България: при негативен доклад тези политически сили просто обявяват, че докладът е положителен. Благодарят за високата оценка, както и за справедливата критика по някои въпроси. Този подход обикновено води до възмущение сред ограничен кръг наблюдатели. А Брюксел? Как реагира той? Има ли механизъм за по-остър натиск върху загърбваща правилата страна-членка? И ако няма – защо? Все въпроси, на които досега не винаги сме знаели отговора. Покрай случая „Крим“ обаче ще ни се наложи да го открием.