БАН за русофобството в България. Русия в главите на българите.
Каква е тази мистериозна конференция на БАН за русофобията в България? Някои от съобщенията за нея просто изчезнаха, така че яснота няма. Но понеже темата е много интересна, задочно ще взема отношение.
Из виртуалното пространство се завъртя анонс за мистериозна конференция на БАН за русофобството в България, която за кратко раздели дигиталния народ на русофили и русофоби. Както си му е редът. Не можах да стигна до официален източник, а някои от съобщенията междувременно просто изчезнаха – може би са се уплашили от подигравките, може и някаква дълга ръка да е натиснала организаторите, както стана с конференцията за равенството на половете. Но понеже смятам, че темата е много интересна, задочно ще взема отношение.
Опит за семиотичен анализ
Каки смисли се влагат в България в понятието Русия? Първо, погледнато чисто институционално, тази страна в момента е нещо като наш противник, доколкото сме член на НАТО. Не говорим за омраза, а за страх – от СССР, от нова Русия след 2011, когато Путин пое курс на конфронтация.
„Фобос“ на гръцки означава страх, не омраза. Тоест, русофоби са онези, които се страхуват от Русия. Защо ли? Ами заради окупацията на Чехословакия и Крим, заради лъжите за сваления корейски самолет през 1983 и за малайзийския самолет през 2014, заради подкрепата за главорезите в Камбоджа преди и в Сирия сега, заради пропагандата на световна революция при соца и хибридната война днес. В никакъв случай не искам да кажа, че Западът е света вода ненапита и няма роля в този конфликт. Просто България е избрала официално едната страна на барикадата и е там вече доста години. Това прави от русофобите поддръжници на статуквото, а от русофилите – един вид дисиденти. В самата Русия биха ги нарекли национални предатели, но ние по-добре да се въздържаме от подобни определения.
За много българи Русия е символ на изгубения комунизъм от младостта им. Понятието за носталгия е именно това: чувстваш болка по нещо, което безвъзвратно си е отишло. Младостта, лагерните огньове, кахърните трели на българската естрада. На обратния полюс значението е същото: Русия символизира комунизма с всевластния комсомолски секретар, с милиционера, който стриже коси и реже дънки, с радиоточката, която бълва скудоумия. Успехът на тази символизация се дължи на това, че нито едните, нито другите проявяват интерес към реалната страна оттатък Черно море. Тя днес е една от най-неравните, най-капиталистическите, а от комунизма са останали само няколко символа на имперска мощ – ракетите, химнът, мумията на Ленин.
За русофилите Москва символизира здравата ръка, която ще сложи ред в света. Путин лично култивира този си образ, като от време на време бомбардира чеченски град, подгонва олигарх, позатваря и поубива инакомислещи. Русофоби в случая са онези, които се боят от подобен модел, защото държат на либералната демокрация, която не е просто власт на мнозинството, а и защита на последното малцинство, на последния индивид. Битката се води в епоха, в която в процеса на глобализацията политическата власт се оказва все по-обезличена от икономиката. Политиците се репчат, измислят си лесни мишени, като например еднополовите бракове, но връща ли ги това на сцената? Да, Путин донякъде се върна, но не с мощна икономика, наука или култура, а с военни акции, които предизвикват международния ред. Просто обръщам внимание, че в случая русофилите, волно или не, се оказват милитаристи. Да, сред русофобите също има горещи американофили, фасцинирани от задокеанската военна мощ, но те май са по-малко. Самата мисъл, че малка България може да си мечтае за някаква силна ръка, за могъща армия и незаобиколима роля в световните неща е леко комична, но, както знаем, фантазията си има своя логика.
Всеки избира филма, който желае да гледа
Важен елемент в сблъсъка фили-фоби е деструктивният характер на руската душевност. Тамошните политтехнолози систематично опитват да деконструират ЕС – за разлика от Китай например, който вижда интереса си този пазар да е стабилен и платежоспособен. Но не всеки русофил в България се идентифицира с крайнодесните движения, които подкрепя Кремъл, има и много хора с леви убеждения. Това, което им харесва, е, че някой слага прът в колелата на Системата. В този си вариант русофилията е вид анархизъм, търсене на съюзник в желанието за реванш над света – такъв, какъвто е. В подкрепа на това идва и близостта на народните ни характери: руснаците са като нас, но още по-хаотични – напиват се, не им дреме, а човекът от подземието на Достоевски показва кукиш на прекрасния Кристален дворец, построен от Прогреса. У кое българско несъзнавано я няма тази злорада жилка? Русофобите пък, в ролята на красивите и успешните, се мъчат да имитират западните образци. Пренасят от там не само венециански гондоли и обноски за маса, но и технологии, закони, ценности. Последният им аргумент във всеки спор е: така правят в Европа. А това ги поставя в едно малко унизително положение спрямо волните русофили, които вършат всякакви пакости както им идва отвътре.
Понеже цялата работа е малко фантазмена, най-много знаци ще извлечем в сферата на културата. Няма по-различни страни от нашите две: едната империя, другата провинция, едната аристократична, другата еснафска, едната живее от феодално владение на подземни богатства, другата преживява от подизпълнителски труд. Русофилите съпреживяват историята, като я драматизират според наученото от учебниците по история от началния курс – освобождението, умилението от руските жертви, благодарността, на която сме осъдени до гроб. Русофобите се ровят из по-специализирани текстове и непрекъснато изваждат епизоди, когато Русия ни окупира, обявява ни войни, работи против интересите ни. Всеки избира филма, който желае да гледа.
За едните православието е естествена връзка между двата народа, под естественото лидерство на руската патриаршия, нали е най-голяма (за пари и тайни служби няма да отваряме дума). За другите пък православието е изкористено от Кремъл и се е превърнало в новия марксизъм-ленинизъм. И понеже няма как да не вярваме – давайте тогава да гледаме към Вселенската патриаршия. Едните безусловно се възхищават от официалната руска култура, други се възторгват селективно от борците срещу самодържавието, комунизма и пак самодържавието. Най-любопитно е отношението към славянството, което превръща двете групи в квази-етноси: едните искат да са славяни, другите намират всевъзможни доказателства за това, че нямаме нищо общо. Дотам се заплете работата, че с нетърпение чакам БАН да вземе отношение: славяни ли сме или не, какъв език говорим, какви генетични маркери са открити. И ако сме славяни, това сближава ли ни и с поляците например, които не обичат Русия?
Между двата полюса
Ще кажете, че дума не отронвам за икономическите интереси, а те все пак са най-важни. Едните искат „Белене„, другите – не; едните се радват, че второ етническо малцинство у нас вече са руските виладжии (над 400 000?), другите припомнят опита за преврат в Черна гора, извършен именно от такива виладжии; едните казват, че руският газ е най-евтин, другите твърдят, че е най-скъп. Но би било доста наивно да мислим, че „Южен поток“ е бил спрян от някаква русофобия. Където играят пари, въображаемото обикновено има подчинена роля – идва по-късно, за да легитимира вече направени избори. Вярно е, че в някои отношения е по-лесно да се разбираш с руснаците, защото и едната, и другата славянско-православна душа има склонност да позаобикаля някои правила. А това по-скоро сближава двата полюса, отколкото да ги разделя.
С една дума: семиотиката е пластична, подхожда за различни ситуации, различни политически идентичности. Поле за много бъдещи конференции!