Да видим каква работа върши Мая Манолова
Българският омбудсман е свръхактивен, което само по себе си не е проблем. Проблемът е, че с някои от думите и делата си Мая Манолова заблуждава тъкмо онези, на които е тръгнала да помага.
Началото на юли е златно време за омбудсмана – Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) определя новите цени, което дава възможност за поредица от медийни изяви с гарантирано одобрение сред аудиторията. Така стана и този път.
„Тези решения не отчитат социалната поносимост на цената на тока и парното“, „чува се гласът само на монополистите, които диктуват цените“, „гражданите имат едно право – да плащат„, тръби омбудсманът от студио в студио. След което тича да обсъжда с прокуратурата въпроса: „Може ли да се спре увеличението на тока и парното?„. Все едно някоя телевизионна синоптичка да обсъжда със Светия синод дали могат да се спрат летните дъждове.
Винаги готова!
Това, разбира се, са празни приказки без връзка с реалността, от които няма да произтече никакъв практически ефект. Но когато става дума за цени, на публиката такива приказки много и харесват. Неслучайно омбудсманът се къпе в народната любов и е на път да оглави всички рейтинги. За нея всъщност цялата година е златно време. Без да пести усилия, тя е винаги готова (с или без покана) да се отзове навсякъде, хвърля се във всеки (реален или измислен) проблем, постоянно е в центъра на всички теми и събития, всекидневно е в светлините на медийните прожектори.
Някои определят нейната свръхактивност като турбопопулизъм и я упрекват, че използва поста, за да гради кариера – искала да става президент и затова се опитвала да заличи спомена за някогашното си битие на червено партийно „острие“. И най-вече спомена за 2013 година, когато изигра главна роля във фалшификацията, известна като „аферата Костинброд“, а после се нареди сред най-арогантните защитници на Пеевски/Орешарски.
Свръхактивността не е порок
Всеки има право да гради планове за бъдещето си, затова нека се опитаме да забравим за миналото. Нека приемем, че основният и мотив е желанието да помага на хората. И нека я оценяваме по това дали го постига.
От тази гледна точка активността сама по себе си не е порок – особено за пост като този и особено в държава като българската, в която несправедливостите бликат отвсякъде, а институциите не се отличават с особена отзивчивост. Активността е дори положително качество, задължителна част от длъжностната характеристика.
Допускам, че е възможно свръхактивността и непримиримостта на днешния омбудсман да са били полезни в много конкретни случаи, за които може и да не сме чували. Сещам се и за позицията и за Истанбулската конвенция. Вярно, не излезе при протестиращите и не обиколи телевизиите, за да „си къса ризата“, както го прави по други въпроси. Но все пак бе сред малцината, които имаха смелостта да подкрепят конвенцията. Въпреки това обаче обвиненията в популизъм имат основание.
Противоречиви резултати
Намесата на омбудсмана в някои реално съществуващи проблеми бе като на „слон в стъкларски магазин“. Поради което и резултатите са доста противоречиви. Като при законовите промени, свързани с дългосрочно неплатените заплати, които предизвикаха административен хаос (не ми е известно някоя заплата да е платена благодарение на тях, но може и да греша). Или като при промените, които удариха частните съдебни изпълнители и създадоха прекомерни привилегии и стимули за неизправните длъжници (както и нови възможности за адвокатите и колекторските фирми).
В други случаи омбудсманът се набърква в проблеми, които не само са до голяма степен измислени и обслужват пропагандни цели, но и въобще не са му работа. Като при т.нар. „двойни стандарти при храните“.
В трети обслужва несправедливи каузи с откровено лъжливи твърдения. Като при протестите на т.нар. розопроизводители, когато обвини в картел читавите и работещи на светло розоварни. С което всъщност обслужи работещия на черно картел на тарикатите и мошениците, които съсипват сектора. Благодарение на нея те не само не понесоха отговорността за лакомията си, но и бяха възнаградени с компенсации, платени от данъкоплатците.
Не помага, а заблуждава
Най-показателен е примерът с енергийните цени. Твърденията на омбудсмана, с които започнахме, бяха масово разпространени от медиите. Нищо, че са напълно заблуждаващи.
Тази година цените на световните петролни пазари растат. По договор те са част от формулата, образуваща цената на купувания от „Газпром“ природен газ. Съответно тя също нараства, което пък се отразява върху други цени. Затова от 1 юли КЕВР определи (умерено до минимално) повишение на цените на природния газ (11%), парното (за София със 7%) и тока (1-2%).
Регулаторът работи по закон, правила и формули и ако ги спазва, увеличението на тока и парното няма как да се спре. Освен това не е вярно, че при решенията си той чува само гласа на монополистите и не отчита социалната поносимост на цената (която по принцип е доста мъгляво и относително понятие). Точно обратно: подложен на силен политически натиск, регулаторът винаги недочува гласа на енергийните дружества и изстисква до последната капка всяка възможност за ограничаване на цените в интерес на гражданите, които ще ги плащат. Не е вярно и твърдението, че когато цените на петрола се понижаваха, това не се е отразило върху цените на газа, тока и парното. Просто това понижение бе изконсумирано предварително. Истината е, че многократно преди това в името на „социалната поносимост“ други състави на КЕВР „спестяваха“ на гражданите поскъпването на енергоносителите. А освен това системно натискаха надолу другите разходи и инвестициите на енергийните дружества, като не ги признаваха и не ги включваха в крайната цена. В резултат цялата енергетика задлъжня със стотици милиони и бе докарана до ръба на катастрофата, която после бе избегната благодарение и на днешния състав на регулатора. Ако сега някой послуша омбудсмана, кризата в енергетиката ще се върне много бързо. А това ще има разрушителни икономически последици и накрая ще се стовари върху онези, които тя твърди, че защитава.
Да помагаш на хората не означава да им казваш онова, което те искат да чуят. Още по-малко пък съзнателно да ги заблуждаваш и да им създаваш погрешни и вредни за самите тях представи и очаквания.
А за останалите (колкото и да са те), за знаещите, мислещите, помнещите и разбиращите, става все по-непоносимо да наблюдават това лавинообразно нарастващо дрънкане на небивалици.