Овладяването на лотарийния бизнес: ето какво ще последва
Историята с овладяването на лотарийния бизнес е като цяло доста банална. Зомбирането на публиката с илюзията за лесно забогатяване ще продължи безпрепятствено. Но ще има една съществена разлика от досегашното положение.
Кой казва, че не стават чудеса? Вече беше ясно, че до дни частната лотария умира, но въпреки това талоните ѝ се продаваха с пълна сила. Дори и след като придвиженият с шеметна скорост закон бе окончателно приет, а от текста му се разбра, че досегашните печалби няма да са гарантирани и „късметлиите“ ще трябва да си ги търсят по съдебен път. Дори и след като търговците сложиха предупредителни надписи, че печалби не се изплащат.
По телевизията обаче предупреждения нямаше. Напротив, рекламите продължаваха да се леят обилно и да обещават печалби. Сякаш нищо не се е случило. За разлика от печалбите, рекламните приходи са гарантирани и в бъдеще, когато лотарийното дело ще премине в ръцете на държавата. Естествено, при едно условие и не за всички.
Банална история
Всъщност, чудеса няма, а историята с лотарията като цяло е доста банална. Не само защото силно напомня случката с КТБ, а главно заради типичното за нашата действителност лицемерие, при което официално прокламираната политика (в случая – защита на народа от масово поразяващата зараза на хазарта) се разминава със същинската цел и реалните резултати. Може да се спори каква е целта (според някои, става дума за отнемане на бизнес от един и връчването му на друг под прикритието на държавата), но е сигурно, че освен смяната в собствеността, на практика всичко ще си продължи постарому. Включително с рекламата.
Както е известно, да се рекламира хазарт отдавна е забранено. Но и в този закон (както във всеки друг) предвидливо е оставена вратичка, наречена „съобщаване на резултати“. Благодарение на нея целокупното население бе денонощно зарибявано със заразяващи примери за щастието на печелившите. Именно обилната реклама (и като време, и като бюджети) прави цялата схема толкова печеливша. От друга страна тя е добре дошла за малкия, пренаселен и вечно изгладнял български медиен пазар. Преди две години законодателите отхвърлиха предложението за забрана на тази реклама. А сега не посмяха дори да обсъдят евентуалното ѝ ограничаване. Така зомбирането на публиката с илюзията за лесно забогатяване ще продължи безпрепятствено както досега.
Новаторски замисъл
Ще има обаче някои разлики. Първата е, че заедно със самата лотария в ръцете на държавата (или на онези, които са я овладели в момента) ще преминат и огромните рекламни бюджети, чието разпределяне представлява мощен инструмент за контрол върху медиите на принципа „който слушка – папка“.
Има и още една разлика от досегашното положение, която прави замисъла още по-дълбок и донякъде новаторски. За да разберем каква е тя, трябва да се върнем към теорията и практиката на медийното финансиране по света и у нас.
В класическия си вид медийният бизнес се издържа, като под формата на рекламно време или място продава на рекламодателите (вниманието, интереса, доверието на) своята аудитория. Колкото по-качествен е медийният продукт, който предлагаш, толкова по-голяма и предана е аудиторията ти. И съответно – рекламодателите и приходите от тях са повече, инвестициите се връщат, печалбите са по-големи.
Българските медийни модели
За съжаление при нас този класически медиен бизнес-модел така и не се закрепи трайно. По различни причини той бързо и лесно бе „пробит“. Хронологически първият пробив настъпи, когато някои започнаха да продават „на парче“ така наречената си редакционна политика. И се появиха например вестници, чието съдържание от горе до долу бе платено (за което публиката, естествено, не беше уведомена), така че накрая единствената истинска и честна информация в тях бе датата.
После от продажби „на парче“ се премина към „пакетни“ сделки. На този пазар мощно навлезе властта – чрез разнообразни форми на пряко или косвено захранване срещу „информационно обслужване“, откровена или прикрита пропаганда. На по-късен етап тази търговия започна да се финансира чрез комуникационните бюджети на различните европейски програми и проекти – по модела „с чужда пита помен прави“.
Паралелно се появи и разви до огромни размери медийният модел на, да го наречем условно, втория бизнес. При него „медията“ (понятие, което всъщност вече е напълно неприложимо към този тип предприятия) не се издържа от своята дейност, а от собствениците си. Те пък компенсират направените за нея разходи, като я използват за търговия с влияние в подкрепа на същинските си бизнеси: ако например очакваш от властта да ти даде някакви привилегии и поръчки, да ти разреши сделки или да си затвори очите за прегрешенията ти. С годините голяма част от т.нар. медии в България преминаха в тази категория. Последната разновидност на този модел е властта да ти тропоса „медия“ (както прави с футболните клубове). Примерно: Искаш телеком, пристанище, електро-разпределително дружество или каквото и да било друго? Може. Но заедно с него ще вземеш и една телевизия, която ще ни служи.
Връх на „хранителната верига“
Както се вижда, българските медийни модели се развиха (или по-скоро – деградираха) буйно. Но всички изредени дотук страдат от един недостатък – свързани са с някакви, по-големи или по-малки, разходи.
Новата ситуация с държавния монопол върху лотарията и нейните огромни рекламни бюджети предоставя революционно решение на този проблем. Оттук нататък онези, които дирижират медийния хор, не само ще придобият още по-пълен, директен и здрав контрол върху репертоара и изпълненията му, но и ще си спестят маса разходи. Защото тези разходи ще бъдат поети от публиката – купувайки си лотарийни талончета, тя фактически ще си плаща, за да бъде манипулирана, баламосвана и лъгана. Така кръгът се затваря, а „хранителната верига“ на така наречените български медии достига своя връх.