Най-значимият принос на българите към човешката цивилизация
Българският език заслужава да го празнуваме. Не само защото е най-старият писмен славянски език. Но и защото е богат, изразителен, пластичен. Той е може би най-значимият принос на българите към човешката цивилизация.
Честит празник! Българският език заслужава да го празнуваме. Не само защото е стар – най-старият писмен славянски език. Но и защото е богат, изразителен, пластичен, нюансиран, а с целия този свой потенциал се превръща в едно от малкото притежания на българите, което без никакъв свян може да се покаже на международната сцена и да се мери на равна нога дори с големите и с наложилите се по света езици. Ще го кажа така: българският език е може би най-значимият принос на българите към човешката цивилизация.
Защо българският език заслужава да го обичаме
За да не ме упрекнете в безотговорно преувеличение: пиша това като човек, който е превел на български десетки хиляди страници от шест различни чужди езика, като автор и съавтор на няколко дузини книги, написани или преведени на български. Използвам самохвалството най-вече за да онагледя всекидневното си, работно възхищение от българския, особено когато той се среща с други – по-големи или по-малки, по-важни или по-периферни – световни езици. И се справя отлично, без никакви загуби на обем, субстанция или смисъл. Българският език има енергия, той има лексикален и граматически ресурс да изрази всяка възможна мисъл и идея. Той е жив и гъвкав, умее да се нагажда и модернизира. И затова го обичам.
„И се гордея с него“ – добавя тук мисловната инерция. Но дали можем да се гордеем с нещо, което не сме създали сами, което не сме постигнали лично? Не знам. И някак си не смея гордо да закича българския език на ревера си, защото той не е почетен медал, с който да се фукаш пред света. Той е колективно творение на милиони хора, изграждано в продължение на векове, с което ние просто си служим. Служим си с благодарност и с уважение.
Впрочем, не винаги и не всички. Ето още нещо лично, което ще чуете и от много българи, пребивавали повече време извън автентичната българска езикова среда: „Защо българите използват толкова много вулгарни и нецензурни думи и изрази, защо псуват толкова често?„. Да, не са само българите. И да, човек може да прочете достатъчно сериозни културно-антропологически обяснения на този феномен, на които тук няма да се спирам. Но независимо от тези уговорки, пак си остава безпомощното недоумение пред това грозно посегателство върху красивия език. Върху един богат език, който може да изрази каквото си пожелаеш, без непременно да го подлютиш с някоя пиперлия.
Един език, който прави разлика между „остро“ и „люто„, между „чичо“ и „вуйчо„, между по-възрастна и по-млада сестра, между това „да купиш кафе на някого“ или „да почерпиш някого с кафе“ – все нюанси, в които при превода се препъват редица други, по-големи и божем по-богати езици. Да не говорим за думата „байгън“ – нищо, че е турска. Всичко това – пак със задължителната уговорка, че тези примери, дадени съвсем мимоходом и без претенция, все пак не са признак за някаква уникалност на българския. Те са пример за неговото богатство, многообразие и гъвкавост.
През просото
Многообразие и гъвкавост, с които част от новите дигитални българи злоупотребяват – неволно, от суета или поради неграмотност, цепейки през просото. Какво друго да каже човек, когато види в мрежата глагола „айролвам„? Какво друго да направи, освен да подбели очи? И обезкуражено да въздъхне: Криндж!
Но споко, хора, този чудесен език ще преглътне и кринджа. Дано само да оцелее по-дълго. Днес го говорят около 9 милиона души, пише в най-авторитетните английски, немски, френски или руски енциклопедии. Впрочем, в тези сериозни източници човек с радост може да прочете фактите за уникалния принос на българския към развитието на славянските езици и писмености – горещо препоръчвам тези уважителни статии, от които човек нефилолог може да научи неочаквани и много положителни неща за родния си език.
Език, който заслужава да го обичаш и да го празнуваш. Честит 24 май!