Фактът, че вестникът му е несвободен, не го смущава. Българинът чете и вярва ли, вярва. Лоша преса с много публика. Който има уши, да слуша!
Българите са по принцип народ, който не прощава на провинилите се – нито на партиите и съда вярват, нито на полицията и здравеопазването. Само пресата пребивава в относителен комфорт, макар че никак не го заслужава.
По колкото и обективни показателя да се срива българската преса, на местна почва тя продължава да се смята за престижно място и да буди доверие в публиката. Този парадоксален извод става възможен, ако сравним различни изследвания.
Според „Репортери без граници” например в последните десет години свободата на пресата в България драстично намалява. По този показател през 2002 година страната е била повече от два пъти по-добре от днес, изпреварвайки Италия, Чехия и Румъния. Днес тя е вече на последно място в ЕС, а нивото на свобода на пресата се измерва с това в Сърбия. Ако решим да нарисуваме данните на „Репортери без граници” за изтеклите 10 години, ще получим един почти гладък диагонал с устойчиво движение надолу.
Търпимост по български
Само че това състояние на нещата почти по нищо не се отразява на начина, по който българската аудитория възприема медиите. Нивата на доверие към тези източници на информация или не се променят в годините, или се променят несъществено.
Според данните на Open Data например между 2008 и 2010 година доверието на българите към телевизиите не е помръднало от 43%. Доверието към вестниците през същия период е спаднало само с 3 процента. Единствено доверието в радиостанциите е било поразено по-осезаемо – със спад на доверието от 9%.
Но дори и с тези последни данни, специфично отнесени към радиостанциите, това пак са резултати, които не могат да отразят драматичната загуба на свобода в медиите, за която свидетелстват „Репортери без граници”. Ако се вслушаме в Алфа Рисърч, положението е дори още по-необяснимо: точно през 2008 година, когато България за първи път се е оказала на опашката на европейските страни по медийна свобода, алармирайки публиката с това, че негативните процеси в тази област само се задълбочават, едва 14% от българите са заявили, че не вярват на пресата. Две трети от населението пък е казвало, че до известна степен й вярва, а половината от населението е смятало, че не всички медии влияят преднамерено на своите читатели.
Манипулирай ме!
Сравняването на тези данни е обезсърчаващо занимание – то показва включително и това, че голяма част от публиката няма нищо против да бъде манипулирана от едни медии, прогресивно губещи свободата си. Това е необяснима липса на взискателност, каквато не се наблюдава в други сфери на публичния живот.
Политиците, например, плащат висока цена за нередностите, които съществуват около тях. В първата година след голямото купуване на гласове само 13% от българите казват, че имат доверие на партиите, а две години по-късно този и без това нисък процент пада до 10.
Неефективната съдебна власт, дамгосана в десетки доклади на международни институции, консумира и драстичен спад на общественото доверие към нейните институции. Същата връзка може да бъде открита в отношението на хората към полицията или здравеопазването.
Само пресата пребивава в относителен и трудно обясним комфорт – да бележи по-малък отлив на доверие от този, който е логично да предизвика със загубената си свобода.