България – такава, каквато я виждам през последните 30 години
В този световъртежен разказ за България ще стане дума за всичко това: за преосмислянето, за Живков, Желев и Борисов, за славното минало и тъжното настояще, за ниско-високото самочувствие на българите.
Този текст на Александър Андреев е част от сборника „Преходът. България 30 години по-късно“ на издателство „Колибри„, в който мнението си са изразили още 13 известни автори: Андрей Райчев и Кънчо Стойчев, Антоний Тодоров, Антонина Желязкова, Георги Лозанов, Евгений Дайнов, Емил Хърсев, Иван Кръстев, Иван Стамболов-Сула, Искра Баева, Мария Василева, Михаил Иванов, Николай Михайлов.
Моето поколение, което в мнозинството си беше непоправимо белязано от късната НРБ, някакси успя да хване влака на новото време. С доста морални и интелектуални натъртвания, които болят и до днес. За да говоря само от свое име: днес се срамувам от тогавашния си конформизъм („неизбежен“, казвам често за свое оправдание), от наивността, от ниския си тогавашен хоризонт. Не ме е срам обаче да призная днешното си „ренегатство“: преосмислянето именно на конформизма и наивностите. Днес такъв жест, разбира се, е безопасен и лесен. И тъкмо поради това си мисля, че за тези 30 години ние се придвижихме в един морално, духовно, естетически (пък и материално) по-добър свят. Където на човек, който иска да живее нравствено и почтено, вече не му се налага да поема огромни рискове и да прави болезнени жертви. И може да преосмисля на глас, без да залага главата си. Без подвизи и героизъм, които – кой знае защо – все още имат толкова висок рейтинг в обществото.
Та в това есе ще стане дума за всичко това: за преосмислянето, за Живков, Желев и Борисов, за славното минало и тъжното настояще, за ниско-високото самочувствие на българите, за улица „Московска“ и улица „Европа“.
Да започна с това: Колко наивни бяхме тогава!
Това е едно от ключовите ми размишления през последните близо 30 години. Наивни, недочели, неосведомени и с огромно, отчасти безпочвено самочувствие.
Наивни бяхме, защото изобщо не помисляхме за икономиката.
Неосведомени, защото четяхме само достъпните книги, а недостъпните бяха много повече и много по-важни.
„Да, така е във малкия град…“
Колкото до самочувствието – ето как го описвам за себе си:
Провинциално българско градче някъде през 1980-те години. Читалище, боядисано в жълта, отдавна лющеща се боя. Вътре – циментово стълбище с дървен парапет, прашни дъски в библиотеката, портрети на Ботев и Левски зад стъкло, оплюто от мухи. На партера някак е успял да се загнезди частник-бюфетчия по еди-кое-си-постановление, който денем сервира рядко виетнамско кафе и клисави вафли, а вечер – гроздова ракия, бренди „Слънчев бряг“ и коктейл „облак“. Основните му клиенти са библиотекарката, която пише любовни стихове, местният доктор уши-нос-гърло (филателист и любител на научната фантастика), младата учителка по история от гимназията, която тайно се интересува от френските екзистенциалисти, всеизвестният Начо (обикновен пияница) – нека не ги изброявам всички. Компанията ден подир ден пуши лютиви цигари, пие каквото бюфетът предлага, човърка с жълт нокът гетинакса на разклатената масичка и мъдрува над загадките на българската и световна история, над възвишените въпроси у Достоевски и над поредната песен на Лили Иванова по текст на Павел Матев. И има самочувствието, че се е възкачила на интелектуалния Еверест, отгдето снизходително наблюдава останалото човечество. Та толкова за онова наше самочувствие по време на НРБ…
Наивни бяхме още и защото (както тогава казваше Андрей Райчев) вярвахме, че ще прекараме целия си живот под сянката на Тодор Живков и Лили Иванова. Е, за Лили Иванова се оказа вярно.
Впрочем, и за Тодор Живков се оказва почти вярно, ако препратим към неговата превърната форма Бойко Борисов. Но за Борисов – след малко.
Кармата на България: типажът „тодорживковбойкоборисов“
Срам.
Това изпитвам, когато си спомням за десетилетното управление на Тодор Живков. И не защото „при Тошо всичко беше лошо” – това обобщение е неточно. Не и поради факта, че този държавник сякаш беше някакъв съвсем различен антропологичен тип, в сравнение с хората, които харесвам.
Не, срамът идва от сякаш селективната концентрация на манталитетни свойства и нагласи у този човек, които са хем типични за много хора в България, хем „описват” населението по тези ширини единствено като несимпатична карикатура. А това не е честно.
елото, провинцията (виж горе за градчето с читалището), семейството, патриархално-феодалните нагласи – така си представям мирогледа и ценностите на Живков, който сигурно е вярвал, че обикновеният, простият човек задължително и по определение е по-добър от онези другите, с претенциите. И че той самият, оказал се патриарх на 8 милиона българи, е длъжен първо да се погрижи за семейството си, после – за вечното си оцеляване на върха, а накрая да направи нещо и за тези добри, прости хорица.
И как го правеше Живков? Ами правеше го с помощта на неизчерпаемите си „хитринки”, с ухажване и снижаване пред ръката, която го храни (Москва), с усулване и разсейване, с дебелашки шеги, с безгранична подозрителност и селски интриги, с отмъстителност и с потресаващо безразличие към всякакви морални изисквания. Неговите принципи изглеждаха съвсем другояче. Първо – да набави и изкрънка оттук-оттам (главно от СССР, но накрая дори и от ФРГ) необходимите пари, за да мирува населението, което самó не можеше да си осигури поносим стандарт. Второ – никой да не посяга на властта му, дори по най-безобидния начин. Защото до края на управлението му се знаеше едно: много неща са допустими и простими в НРБ, но да се говори (камо ли действа) срещу „Първия” – това е тежко престъпление. Някой може да каже, че е наивно от днешна гледна точка да се мисли за възможностите на демокрацията и свободата на словото в тогавашната НРБ. Но аз имам предвид не тези либерални ценности, а менгемето в главата на самия Тодор Живков, за когото очевидно не съществуваше дори идеята, че някой би си позволил да мисли и действа различно от него. Означава ли това, че Живков беше глупав човек? Не знам.
Но във всички случаи той насърчаваше глупостта наоколо си. Глупостта и мързела. Сигурно го е правел неволно, от инстинкт за самосъхранение или пък поради „демократичната” си интуиция, която му е говорела, че повечето хора са глупави и мързеливи, тъй че най-добре да залага на тях. Дали е бил прав? И това не знам.
Факт е обаче, че след десетилетното управление на Тодор Живков България и до днес изглежда една унила и уморена страна, все още белязана от неговия манталитет и от неговите ценности.
Тази стигма пулсира под кожата на цялото днешно българско общество. Но „печатът Живков“ е особено видим по челата на мнозинството днешни политици в България.
На първо място – върху широкото чело на Бойко Борисов. Зад това чело цъкат уроците, които Борисов е научил от своя някогашен подзакрилен и доживотен ментор:
Урок първи: Да не допуска никаква вътрешна конкуренция за лидерството в своята партия. Просто и ясно, като индиански роман.
Урок втори: Да изгради стабилни местни партийни структури, които се опират най-вече върху средния управленски кадър и върху мнозинството от (и без това) опортюнистично настроените българи, особено в провинцията.
Урок трети: Винаги да си има по едно БЗНС за коалиционен партньор. Това върши отлична работа за пред света. Пък самото „БЗНС” нека да си мисли, че участва в управлението – няма лошо.
Урок четвърти: Винаги безусловно и безпрекословно да слуша Големия брат, „шефовете”. Защото те дават парите и те въртят геополитиката, в която България само скрибуца като обикновена бурмичка. А когато се върне в страната след поредната среща с „шефовете”, може и да понамигне на българите: „Абе ние там си ги говориме разни, ама тука нещата са си по нашенски”.
Урок пети: Да ходи сред народа с карамфил зад ухото, да реже ленти, да тропа хорце и от време на време да ръси общонационални простотии. Това е фундаментът на народната любов.
Шестия си урок Бойко Борисов интелигентно научи не от успехите на Живков, а от най-голямата му грешка: никога не закачай турците! Защото „турците“ не са външно тяло, а интегрална част от населението на тази територия. От народа – трудолюбив и гостоприемен, според самоделната си легенда. Или прост и завистлив, както можете да чуете от същия този народ, когато не е в добро настроение.
„Аз съм Бойко Борисов, от Банкя“
Навремето Живков си отглеждаше публичен образ като „човек от народа”. В неговите дълбоки стъпки Борисов каза легендарното „Вие сте прости и аз съм прост – затова се разбираме”.
Международни журналисти, които не следят внимателно българската политика, многократно са ме питали защо Бойко Борисов води последователен проевропейски курс и не се държи опърничаво и късогледо като някои други средно- и източноевропейски лидери. Отговорът ми по необходимост е пригоден към равнището на тяхната информираност и гласи приблизително следното:
Българският премиер поддържа имиджа си със стилистични средства, които на Запад биха предизвикали известно недоумение. „Държавата се срина, хайде пак да дойде селянчето от Банкя и да изтегли каруцата“ – така той описа самия себе си и състоянието на поверената му държава. Разбира се, това със „селянчето” е кокетството на един самоуверен управленец. От друга страна на Борисов това си му идва и отвътре. По време на първия му мандат се сблъскахме в преддверието на едно радиостудио в София. „Здравейте, вече сме се запознавали, но ако не помните: аз съм Александър Андреев от Дойче Веле”, представих му се официално. Премиерът крепко ме ръкостисна и се представи на свой ред така: „Аз съм Бойко Борисов, от Банкя”. И после си поговорихме – на „ти”, разбира се.
Бойко, приятелчето от махалата: това е ключов елемент от саморазбирането и от управленската философия на Борисов. Звучи симпатично – и донякъде наистина е симпатично. Макар че в същото време говори за светоглед, в който гнезди поне един проблем. Защото „в махалата”, на улицата – там важи само правото на силния. Там силните командват слабите, пък ако се налага – ги и бият. А слабите мълчат, свиват се – и се подчиняват. Отвъд границите на България Борисов добре знае къде седят „силните”: в Брюксел, в Берлин (фотографията на Меркел на писалището му), във Вашингтон, че дори във Ватикана („Три папи са ме галили по главата”).
У дома обаче Борисов се държи другояче. Централният нападател на „Бистришките тигри” често вкарва решителни голове, а да направиш шпагат срещу него сигурно изисква известна политическа смелост. И правителството си той ръководи с желязна ръка – вярно, възраженията са позволени, но последното решение винаги взима премиерът. Стилът понякога си е направо махленски: „Молбата ми е, когато си давате оставки, давайте ги накуп, защото виждате какъв панаир е в парламента„. Тази реплика към министрите е многозначителна.
Въпреки всичко това – а може би тъкмо поради него – много българи си харесват „Бойко”. Онова „селянче„, което с филия с мас в ръка рита топка по ливадата.
Градското, вежливото, интелигентното – и неговата тъжна съдба
Носталгия.
Това изпитвам, когато се сетя за началото на 1990-те години и за политическата дейност на Желю Желев. Защото той беше обратното на Бойко Борисов.
Желев вярваше – да, с известна наивност, че политиката не е зона, свободна от морал. Нещо повече: той винаги се опитваше да действа като морално същество. В крайна сметка тъкмо неговата моралност подкопа политическата му кариера. Звучи парадоксално, но е факт.
Желев беше представител на най-доброто, което онази система породи – или по-точно, което се породи въпреки онази система и в опозиция на нея. Почтеното, интелигентното, градското, добре възпитаното. (Което и до ден-днешен под етикета „дясно“ се опитва да вземе нещо повече от едноцифрени проценти на изборите…) Самият Желев освен всичко това беше любознателен, диалогичен, отворен към света, самокритичен. Началото на 1990-те години беше време, когато един политик с такива параметри все още можеше да оцелее на сцената, да стане президент и дори да бъде преизбран. В началото на 1990-те години мнозинството избиратели в България все още уважаваха образоваността, честността и интелигентността. А днес на избори се явяват многобройни необразовани, лъжливи и интелектуално непретенциозни кандидати, които обаче умеят да впрягат за целите си днешните популярни ценности в България: професионалния спорт, чалгата, ВИП-аджийството, риалити-субкултурата.
Желев не построи нито една спортна зала, доколкото си спомням. На светските приеми се чувстваше неудобно и се държеше непохватно. Той беше по-естествен с книга в ръка, отколкото пред гора от микрофони. Не обичаше да се перчи и се фотографираше не със Сталоун и Ван Дам, а с Хавел и Балцерович.
Желев беше истински късмет за България. Уви, такъв късмет не се повтаря често.
Всъщност, дали днешна България изобщо заслужава такъв късмет? Дали заслужава политици като Желев – или съвсем закономерно пуска на сцената все повече политически джуджета, чието въображение стига само дотам по празници да обличат грозни и нехигиенични етно-дрехи и да говорят на избирателите измишльотини за „славното минало“?
Славно минало, светло бъдеще – и тъжовно настояще
Уви, общественият проект „Славно историческо минало” изглежда единственият, който работи успешно в днешна България.
В годините на НРБ спуснатият отгоре обществен проект се наричаше „Светло комунистическо бъдеще”. Той беше съветски, разбира се, но въпреки това произвеждаше у мнозинството българи самочувствие, усещане за сигурност и спокойствие. Е, не им осигуряваше добро качество на същинския актуален живот, но то щеше да дойде именно в бъдещето.
Защо през последните 7-8 десетилетия в България така и не възникна проект „Хубавото ни настояще – тук и сега”? Отговорът звучи банално, а и някак обидно за българите: просто защото за едно хубаво настояще се изискват конкретни усилия, ангажимент и лична отговорност. Докато славното историческо минало или светлото бъдеще не струват никакви усилия. Те са си някъде там, назад или напред във времето, и човек може да скръсти ръце, да си налее евентуално една ракия и да им се радва. Великото минало с ханове и царе, с Паисий, Левски и Ботев, с храбрите български войници, побеждаващи всички коварни врагове наоколо, е като безкраен телевизионен сериал в главите на милиони българи, които с него се разтушават от трудния си делник и махат от съзнанието си мъчителната мисъл, че днес, тук и сега трябва да положат някакви усилия и да поемат някакви отговорности. Съвсем същото беше по времето на НРБ със светлото бъдеще. В онзи сериал летяхме в космоса, трудехме се за удоволствие, получавахме според потребностите, а американците ни дишаха праха.
Не знам кое е причина и кое – следствие, но в страни, където се живее добре, мнозинството хора не въртят с такава маниакалност сериалите за миналото и бъдещето в главите си, а си гледат настоящето. В такива страни гражданите се обединяват в името на каузи, изхвърлят боклука си в кофите, свалят от власт корумпирани политици, спазват законите, не крадат и не се млатят с метални щанги. Да работиш по настоящето, вместо да се прехласваш по миналото или по бъдещето, означава да инвестираш сили, да се съобразяваш с околните, в крайна сметка да живееш в реално съществуващо общество, а не в телевизионен сериал. Затова и хората, които живеят в такива страни, не тръгват масово да ги напускат. А другите, по-бедните и по-нещастните, които живеят с великото си минало или пък с прекрасното си бъдеще, презглава напускат своите страни и си търсят щастието другаде – тук и сега, в настоящето.
Иван Кръстев пише, че (предавам със свои думи) европейската интеграция се е родила от страха от миналото, а днешната европейска дезинтеграция е продукт на страха от бъдещето. И затова на много места в Европа възникват ретроутопии, стилизиращи едно минало, в което на хората им се иска да живеят. В българския случай симптом за това е например новопоявилата се любов към носиите – едни неугледни дрехи, които нито символизират Възраждането (тогавашните просветители са носели алафранга), нито имат нещо общо с днешния дигитален свят. Същото се отнася и до прословутото вадене на Богоявленския кръст.
Млади мъже скачат в ледените води, за да вадят едно разпятие, което се е оказало в реката не поради нечия небрежност, а съвсем нарочно. Звучи глупаво. И изглежда опасно за здравето. Може би ще възразите, че е стара народна традиция. Хубава традиция, ще кажете. А какво точно ѝ е хубавото на тази архаична традиция? Че младите мъже проявяват храброст и се подлагат на изпитание? Такива примитивни инициационни ритуали съществуват във всички култури, ще обяснят антрополозите. В Папуа Нова Гвинея, на Огнена Земя и при ескимосите. Но означава ли това, че модерни европейци през 21 век трябва да си навлекат настинка, ако не и бронхопневмония, а после да пият хапчета и да отсъстват от работа? Да, тестостеронът, мъжкарството, храбростта… В примитивните общества те са решаващи за оцеляването на племето и на рода. В хода на хилядолетната човешка история, пълна с ужасяващи войни и касапници, властниците всячески насърчават мъжката храброст, защото тя им осигурява евтино пушечно месо. Днес обаче живеем в мир и най-елементарната логика ни говори, че храбростта и саможертвата вече не са най-ценните човешки качества. Съвременният умиротворен човек има нужда по-скоро от интелект и морал, от гъвкавост и диалогичност, за да се справя във все по-бързия, отворен и комплексен свят. А те продължават да скачат в ледените води… Ще кажете: ами ако утре отново избухне война, нали тогава пак ще ни трябват храбростта и саможертвата? Ще Ви отговоря така: ами ако утре настъпи потоп, нали тогава ще ни трябват пък хриле? В хода на еволюцията днешният хомо сапиенс е минал и през фаза, в която наистина е притежавал хриле. Това обаче изобщо не означава, че днес трябва да пазим светлия спомен за хрилете и да предаваме техните рудименти от поколение на поколение. Защото днешният човек по определение е разумно същество, а не земноводно. Младежите, които все по-масово и по-ентусиазирано скачат в ледените води, за съжаление онагледяват една тъжна тенденция в българското общество: свличането към примитивното. Не ни трябва нито лупа, нито микроскоп, за да открием доказателствата за тази тенденция – мутрите и чалгата отдавна се наложиха като емблеми на днешна България. Така че дори небрежно да отметнем инициационния ритуал с кръстовете в реките като безобидна фолклорна традиция и изразходване на излишна младежка енергия, пак е наложително да се запитаме: а нима едно по дефиниция модерно общество трябва да се радва на този ритуал, да го насърчава и популяризира?
Българският патент: високо-ниското самочувствие
А, значи пак ние сами сме си виновни, веднага ще ми възразят традиционните опоненти и ще посочат „истинските” виновници за унилото настроение на днешното българско общество: „турското робство“, великите сили, комунистите, фашистите, глобализацията, масоните, Сорос и евреите, политиците, Русия или САЩ… И ще се втвърдят в онази вечна и изконно българска поза на високо-ниско самочувствие. Поза между „велики сме” и „от нас нищо не зависи”. Неразбираемото и удивителното в тази поза е хармонията, която мнозина днешни българи съумяват да постигнат в главите си между еднакво непродуктивните си самочувствия: високото от великото си минало и ниското от мизерния си живот.
Парадоксални самочувствия, едното от които се гордее със столетията, прекарани „под турско робство“, докато другото се срамува от самоделната си (добра, лоша, каквато е) либерална демокрация днес. Как да си го обясним?
„Който контролира миналото, контролира бъдещето”, пише Джордж Оруел. Спорът за т.нар. „турско робство” в България е всъщност точно опит да се постави под контрол миналото, за да се управлява бъдещето. Защото от това, което имплантираш в главите на децата за миналото на страната им, зависят техните бъдещи убеждения като зрели хора. Така „турското робство” се оказва могъщ инструмент за подклаждане на регионални предразсъдъци, подозрения и вражди, които вместо да бъдат замразени в миналото на 19 век, автоматично се пренасят в бъдещето на 21-то столетие.
Онези, които се опитват чрез децата да ги пренесат в бъдещето, не са непременно някакви мазохисти или злодеи. И не си искат точно „робството”. Те си искат (за себе си, пък и за децата) онзи утробен уют на предмодерността, който отдавна се е изпарил. (Ако изобщо някога го е имало в идиличния му чорбаджимарков вариант.) За тези хора, които видимо нито желаят, нито могат да се пригодят към днешния свят – признавам, един доста напрегнат и недружелюбен свят, „турското робство” е опора и пъпна връв, която ги свързва с едно полуизмислено и във всички случаи силно митологизирано минало. С едни времена, когато селският мегдан (читалището от началото на този текст!) задава най-далечния възможен хоризонт, когато хората се съобразяват не със закона, а с правилата на патриархалната общност, когато няма индивиди и индивидуални права, а само аморфни, многочислени групи като „поробители” и „поробени” например. Тоест, за тях в „турското робство“ просто се концентрира носталгията по нещо безвъзвратно отминало.
Както се вижда, тук не обсъждам нито термините, нито историческите факти, а се опитвам просто да разбера откъде извира мощната, масова и леко налудничава подкрепа за словосъчетанието „турско робство”. И за съжаление се сещам за една мисъл на Фридрих Ницше: При отделния човек лудостта е по-скоро изключение, при групи като партии и народи тя е правило.
Но не е само носталгията и налудничавостта. Има нещо още по-лошо: неграмотността. Масовата ни неграмотност като обитатели на НРБ. „Недочели“, писах в началото. С което искам да кажа, че, да, четяхме много книги (то друго какво ли да правеше човек в НРБ?), но четяхме само онези книги, с които разполагаше „читалищната библиотека“. И само на единствения „език“, който знаехме – „българския“.
Ето моят неизчерпателен списък на недочетеното:
1. Византия. България е била част от, периферия и сериозен противник на една велика цивилизация, без която днешният свят е немислим. Вместо да се гордеем и да я изучаваме, на нас ни наливаха в главите само за Никифоровата кратуна и „Край Босфора шум се вдига“.
2. Докато в часовете по история ронехме сълзи заради споменатото „турско робство”, така и не научихме нищо за 30-годишната война, която е в основата на днешната европейска държавност.
3. За Наполеон и Виенския конгрес в главите ни насаждаха само антимонархически глупости – а тъкмо там е заложен планът за днешна обединена Европа.
4. Многобройните руско-турски войни през 19 век кой знае защо се изучаваха главно като подстъп към онова, което се нарича Освобождение на България – та затова и до днес цари невежество за сложните руско-турски отношения.
5. Някой в НРБ-училището да е чувал нещо за Френско-Пруската война и започналия от нея възход на Германия?
6. Балканската и Междусъюзническата война като увертюра към Първата световна и опит с цената на много кръв да се подели османското наследство. В училище учихме нещо съвсем друго: за българския героизъм и коварните съюзници.
7. Самата Първа световна война като апокалиптичен изблик срещу стария, вмирисан ред. Когато днес чета исторически книги, направо срам ме хваща за опростената, черно-бяла картина, която ни представяха учителите по история.
8. Почти нищо смислено не бяхме чували и за възхода на двете тоталитарни идеологии между двете войни – идеологии, които наистина помрачават съзнанието на стотици милиони хора в Европа. И на практика доказват, че мнозинството не винаги е право, а народите лесно се лъжат.
9. Че Хитлер започва Втората световна война – по това спор няма. Но защо и как, какви скелети крият в мазето си по-сетнешните победители и къде изчезнаха по време на войната многобройните симпатизанти на нацизма в Англия, Франция и САЩ?
10. За антисемитизма в цяла Европа, за чудовищните престъпления не само на Хитлер, но и на Сталин, за масовите чистки по време на войната и след нея – допреди 30 години това беше табу, а като гледам и днес учениците не се задълбочават в темата.
11. Какво точно е планът Маршал, как се денацифицира (Западна) Германия, защо тъкмо френско-германските отношения са ядрото на мирна и обединяваща се Европа? Изобщо – всичко, свързано с прошката, помирението и икономическия възход на Стария континент, за дълги години беше изхвърлено от часовете по история.
Та се питам: Защо ли в училищата на НРБ не сме научили почти нищо за европейската история? А каквото сме научили, е било цензурирано, изкривено и манипулирано.
Отговорът има две страни: идеологическа и манталитетна. За идеологическата няма какво особено да говорим: знае се, че всичко беше пригаждано към историческия материализъм, че историята просто беше длъжна спретнато да се развива напред към победата на комунизма. По-потискащо обаче е манталитетното обяснение за нашата историческа неграмотност, защото то с всичка сила важи и до днес, доколкото и днешните (или поне вчерашните) ученици изучават почти същата осакатена и манипулирана история, в центъра на която някак саморазбиращо се е поместена България. За да го кажа ясно: българската история, разбира се, трябва да се познава, но е нелепо да учиш европейска история с внушението, че тъкмо България гнезди в нейната сърцевина. А проблемът е именно манталитетен, защото в дъното му е ниското самочувствие на българина, което се компенсира с историческа грандомания.
Така че докато в учебниците по история развързаният цървул на Левски се поставя наравно с Просвещението, с „вечния мир“ на Кант и с Френската революция, българите ще си останат в една дълбока духовна провинция и няма да получат шанса да разберат, че живеят на един удивителен континент. И че са част от неговото минало, настояще и бъдеще.
Напротив, докато се опитват да завържат развързания цървул на разкрасената си история и да извадят Богоявленския кръст от ледената вода на собствената си история, те ще си останат пациенти на мозъчната клизма, с която ги „пречистват“ дейци като Путин, Тръмп, Банън или Фараж. Но не са само българите, за съжаление. Пациентите са десетки милиони.
Нека да го кажа пак: ретроутопията може би е красива картинка, но там няма как да се преселим. Това всъщност изчерпва въпроса. А дори и да можехме – кой ли сериозно би искал да се върне „там“. И да живее „там“.
Улица „Европа“, улица „Московска“
Като дете в НРБ живеех на софийската улица „Московска“. Днес, вече 16 години, живея на бонската улица „Европа“.
Животът понякога твори метафори.
Ето още една метафора: Европа като някаква грохнала, изкукуригала бабичка, болна от СПИН и проказа, която няма сили да си подреди и прочисти къщата.
Този глуповат разказ идва от Москва и в днешно време е популярен най-вече сред хора с по-ниско образование или в европейската периферия. Тоест – сред онези, които най-слабо разбират настоящето, най-силно се страхуват от бъдещето и с предпочитание живеят в миналото.
Зад този разказ се крие определена история, дори две истории. Първата започна в мига, когато преди години, в едни много безоблачни времена, французите и холандците се подведоха по акъла на своите националисти и провалиха европейската конституция. Ако тогава Евросъюзът се беше утвърдил като федерална структура с перспективата наистина да се превърне в Съединени европейски щати, по-късно гръцката криза щеше да струва много по-малко пари на европейците, а в кризата с бежанците нямаше да има разнобой, солови акции и в крайна сметка – хаос, тревога и несигурност.
И втората история започна приблизително по същото време. Тогава Москва се отказа от идеята да върви по пътя на демокрацията, правовата държава и сътрудничеството със Запада и се върна към традиционните политически нагласи на Русия: изолация, изграждане на буферни зони, конфронтация. И пропаганда – именно това е втората история, която Кремъл започна да разказва на своите поданици и на останалата част от света. Историята за прогнилата, развратна, малокръвна „Гейропа„, изгубила вярата и ценностите си, която скоро ще бъде залята и претопена. За вътрешна употреба разказът решаваше един древен руски проблем: да се запуши устата на традиционно проевропейската руска интелигенция. А навън конструираше първия след края на Студената война прокремълски политически лагер, който внася шум и разводнява една иначе очевидна истина: че в западния свят законите са цимент за обществото, че този свят е по-хуманен, по-миролюбив и икономически много по-ефективен от руския.
Впрочем, и по времето на Студената война съветската пропаганда успешно залагаше на същото, а десетки милиони хора по цял свят искрено вярваха, че капитализмът е обречен. Но той оцеля и без усилие превзе самата Русия. И сега Москва за втори път се опитва в лицето на ЕС да събори един по-добър обществен модел – само защото се опасява, че той рано или късно ще се наложи и в Русия и така ще отнеме властта на феодалите.
Разбира се, нарастващото недоволство срещу европейския проект има и други измерения. Обективно Евросъюзът е прагматична конструкция, която няма ресурсите да въодушевява масите. Логиката „Обединена Европа е добра за всички и затова всички трябва да я харесват” отдавна не работи в един свят на историческа безпаметност, на безотговорни социални мрежи и на все по-безмилостна борба за внимание и успех, в чиято центрофуга се въртят по-младите поколения.
С други думи, хората нямат време и желание да мислят за важното, защото са претоварени от второстепенности. Тъкмо поради това се и поддават на дифузните антилиберални лозунги, които хвърлят в един кюп три съвършено различни тенденции: икономическия неолиберализъм, обществените и лични свободи и правовата държава. Бунтът на разгневените млади консерватори-националисти срещу Европа иска да помете и трите едновременно, без оглед на факта, че събаряйки основите на европейския проект, ще върне континента в изходно положение: настръхнали една срещу друга национални държави, които вместо да търгуват в общ интерес, харчат парите на данъкоплатците за граници и оръжие.
Не бива да си правим никакви илюзии: европейският проект наистина преживява тежки времена. Собствените му прегрешения са ясни: няма я вдъхновяващата визия, мирът и просперитетът се приемат за даденост и губят притегателна сила, икономическото неравенство гневи хората, а политиците често лицемерят в името на „реалната политика”. Независимо от всичко това европейците не бива да забравят най-важното: че живеят в най-добрата Европа, която някога е съществувала. И че тъкмо тази Европа е най-доброто място за живеене в днешния объркан и несигурен свят.
Това последното едва ли има нужда от допълнителни доказателства – трябва само да погледнем отвъд европейските граници. Или назад в миналото.
С един пример от това минало днес националистите убеждават избирателите, че Европа пак се е подхлъзнала по опасна идея. ЕС = СССР, простичко обясняват те. Нека да разглобим уравнението и да видим какво има вътре. Първо: това велемъдро заключение, което често се повтаря из велемъдрите социални мрежи, идва на бял свят като рожба на същия този СССР. И по-точно – на неговата дълголетна пропагандна традиция, която днес обслужва настоящата власт в Москва. С други думи: наследниците на Съветския съюз обвиняват ЕС, че прилича на… Съветския съюз. Тотален абсурд.
Второ: Разложено на своите две части, уравнението лъсва не само като абсурдно, но и като глупаво и исторически несъстоятелно. Ето защо:
Европейският съюз е сдружение на суверенни държави, обединили се на доброволен принцип. Тях никой не ги държи насила вътре, напротив – пред входа чакат ентусиазирани кандидати. И никой не желае да го напуска, освен британците, които обаче вече също не искат. Докато СССР беше имперска конструкция, сглобена в резултат от много войни. Там никой не искаше да влиза, освен българите, които всъщност също не искаха. А онези, които първи тръгнаха да го напускат, си платиха с кръвопролития и метежи. И още ги е страх, че Русия може да тръгне да си ги прибира обратно.
ЕС възниква като поука от много кървави войни. СССР възниква като продукт на много кървави войни. Забелязвате ли разликата? Тъкмо поради тази разлика СССР води многобройни открити и скрити войни, прави преврати в чужди държави, инсталира марионетни правителства, държи за гушата многобройни сателитни държави в Европа. А ЕС не е водил нито една война, не ми е известно да е организирал преврати, няма и сателити, над чиято съдба да се разпорежда, няма дори собствена армия. С две думи: ЕС е мир, СССР – война.
ЕС е зона на законността и правовия ред. СССР беше зона на беззаконието и произвола. Да, и на двете места има закони, само дето в ЕС те важат за всички и общо-взето се спазват, докато в СССР бяха просто пропаганден параван, зад който всичко се решаваше от Партията и нейните изпълнителни органи.
Да споменавам ли изобщо свободата? Свободата на словото, свободата на икономическа инициатива, свободата на придвижване, свободата на самоопределение, свободата на вероизповедание, свободата на изкуството, свободата на различните – всички тези (и още много) свободи в СССР ги нямаше. А в ЕС вече дори не ги забелязваме, те са всекидневие.
Освен от Партията, в СССР властта се държеше от още един субект: всемогъщите тайни служби със сменящи се имена. А коя партия държи властта в ЕС? И къде са му тайните служби?
Да поговорим и за стопанството, за благоденствието, за икономическите възможности на хората. Всъщност, какво има да говорим? На едното място – командно, хронично дефицитно и бедно. На другото – пазарно, многообразно, благосъстоятелно, с достоен живот за всеки.
Между ЕС и СССР все пак могат да се открият и една-две далечни прилики. И двете са многонационални политически конструкции, това е ясно. И двете трудно намират „общ език“ – може би тъкмо поради това „езикът“ на Брюксел и до ден-днешен е толкова скучен, безцветен и обтекаем, че някои дори го сравняват с „мъртвия език“ на СССР. И най-важната прилика: такива разнородни политически образувания много трудно се управляват с инструментите на обичайната демокрация, развила се вътре в национални държави. СССР се справяше с тази трудност, като просто игнорираше демокрацията и управляваше с диктат и терор. А ЕС като soft power се опитва да я преодолее чрез преговори, чрез търсене на мнозинства и консенсуси. Мъчна работа, която невинаги се получава.
И така, уважаеми привърженици на уравнението „ЕС = СССР„, уважаеми физически лица и ботове: Кое предпочитате? Мир, законност, свобода и благоденствие – или война, произвол, тирания и бедност? Няма нужда да ми отговаряте.
Послепис
Този трескав световъртеж от размишления и емоции онагледява моите последни 30 години. Годините на Прехода (прехода, „прехода“), които изживях в шпагат между България и Германия – казвам това, защото външно-вътрешната ми гледна точка навярно се различава отчасти от гледната точка на други автори.
Познавам лично (отчасти добре) почти всички действащи лица на българския Преход и сигурно някой ден мога да разкажа многобройни поучителни истории, свързани с тях. Но тук ми беше важно не да подхвърлям имена и анекдоти, а да си припомня за токовете на тези години – променливи и високоволтажни. Токове, под чието напрежение живяхме три десетилетия. Токове, които изпепелиха много догми и идоли, но и много илюзии и приятели.
Не знам как точно възниква историческата памет, но се надявам, че разказите на съвременниците са важни. И че тези български години ще се запомнят такива, каквито бяха: мирни и напредничави (за всички), но в същото време смутни и мъчителни (за мнозина). И съм убеден, че днес България е едно много по-добро място за живеене – отчасти благодарение на, отчасти въпреки Прехода.