България пое в страшна посока. В нейния край такива като мен ще бъдат гонени и арестувани
В България Конституционният съд дописа конституцията в посока, в края на която такива като мен ще бъдат гонени и арестувани, тъй като не се вписваме в „българската народностна, духовна и културна традиция„. От Проф. Евгений Дайнов.
Бесен бях в часовете, след като Конституционният съд (КС) прие, че в конституцията понятието „пол“ има само биологичен смисъл.
Чак се чудех на себе си защо съм толкова разярен. Все пак това решение е смехория. Конституцията не се занимава с въпроси на биологията. КС можеше да обяви понятието „пол“ за принадлежащо не към биологията, а към космологията. Защото конституцията не се занимава и с космоса. Със същия (не)успех КС може някой ден да се произнесе по въпроси на физиката (например за формата на Земята), на химията (за формулата на етиловия алкохол) или на астрологията (за въздействието на ретроградния Меркурий).
Разярих се, защото под смешното се крие страшното. Защото в мотивите за смешното решение е заровена ясно определена и отдавна известна антирепубликанска и антиконституционна идеология.
Искат да изтребят индивидуалните права и свободи
Да видим отначало по какви причини изобщо имаме конституция и конституционно управление.
Конституционният ред е измислен с цел да предпази хората от произвола на властта, както и от произвола на мнозинството. Конституционният – т.е. ограничаващ произвола – ред е моята гаранция, че дори „суверенът“ утре целокупно да гласува, че всички трябва да ходим със зелени гащи, аз зелени гащи няма да обуя. Тази именно моя свобода, т.е. да не се подчинявам на произвол, нарушаващ правата ми, е онова, което върши една конституция.
Така е в съвременните, модерни общества. В тях правата и свободите на индивида са в основата на правовия ред. В традиционните общества не е така. Там права и свободи на индивида няма, защото няма индивиди. Има участници в общности – тип „кошер„, чието поведение се регулира не от тях самите, а от „традицията„, задължаваща ги да вършат едно, а не друго.
Оттук следва, че всеки, който си позволява да взема задължителни решения по повод конституцията, би следвало да основава своята аргументация върху индивидуалните права и свободи (заради чиято защита конституцията е създадена), а не върху правилата на кошера.
Да видим аргументацията на нашите конституционни съдии: „В Основния закон понятието „пол“ има смислово приложение и обуславя конституционния статус на физическите лица във връзка със семейните отношения и конкретно с институтите на брака, семейството и майчинството, за които е характерно, че отразяват българската народностна, духовна и културна традиция…„
В тези размисли отсъствието на елементарна формална логика е само по себе си умилително. Твърди се, че полът нямал нищо общо със социалната сфера (т.е. с отношенията между хората) и бил част от биологията, защото тъй повелявала… социалната сфера (традицията, която не е част от биологията, защото е арена на отношения между хората).
Дотук – двойка по формална логика. Конституционните измерения на решението на Конституционния съд обаче са много по-важни, тъй като утре могат да определят самите основания на нашия живот като общество.
Проблемите тук са няколко. Първо: Конституционният съд най-нахално дописва – и то на коляно – конституцията, като вкарва в нея неща, които тя не съдържа: биология, традиция и подобни. В друг пасаж от своята обосновка, конституционните съдии внезапно вкарват в оборот „националната идентичност„, демографската криза и „самото оцеляване на нацията“ – пак неща, които в конституцията ги няма.
Второ: проблемът не е дори само в това, че КС си позволява да дописва конституцията; а че прави това с ясна идеологическа насоченост.
След като конституцията (както отбелязва и Филип Димитров в своята отделна обосновка) се занимава с отстояване на свободата на индивида, всяко нейно дописване би следвало да отива в тази посока, т.е. да укрепва гаранциите за тази свобода. Конституционните съдии, обаче, дописват конституцията в съвсем друга посока – в посоката не на свободния индивид, а на кошера, на племенното живеене, в което индивиди, повтарям, няма. А ако се появят, биват остракирани или направо изтребвани. В името на онова, което мнозинството смята за „традиция„.
Третият проблем е чисто конституционен. КС се позовава на „българската народностна, духовна и културна традиция“ (не на правата и свободите, да потретя). Къде, пита се, можем да узнаем какво точно ни нарежда да правим тази народностна, духовна и културна традиция? Кой е онзи общоприет и легитимен документ, от който можем да научим това?
Няма такъв документ. И не може да има. Затова хората пишат, приемат и живеят по правилата на конституции, а не – на наръчници по културно наследство. Там, където някой императивно налага върху обществото задължително разбиране на „народностна традиция„, обикновено говорим за диктатура, а не за конституционно управление.
Имам чисто фактическа лоша новина за конституционните съдии, обосноваващи своите решения не с конституционния ред, а с „народностната традиция„.
Всеки сериозен фолклорист (не са много, но ги има) ще ви каже, че в самото сърце на българската (и не само) фолклорна култура е заложена травестията, т.е. замъгляването на пола, символното преминаване от един пол към друг. Тази култура бе разнебитена по време на социализма и днес травестията личи, като мумифицирана отломка, предимно в кукерските игри. Конституционните съдии се позовават на една“народностна култура„, която е идеологическа травестия, окастрена, изкормена и сведена до нивото на спектакли тип „Балкантурист“ за пред чуждите туристи.
Фактическото непознаване на „народностната култура“ обаче не би трябвало да е проблем, ако КС не я ползваше, за да обоснове дописването на конституцията. Време е вече да видим: в каква политическа посока води точно това дописване?
Онази опасна шепа германци от 1920-те
През 1920-те години в Германия шепа хора решават да разработят политическа идеология, която да противостои на онова, което те заклеймяват като „цивилизация„.Те се опълчват на цивилизацията заради нейното свойство, след Просвещението, да разработва универсални права и свободи, т.е. права и свободи, отнасящи се в еднаква степен до всички хора, независимо от тяхната религия, националност, етнос и т.н. На тази основа възниква съвременното право, в чието сърце е именно това разбиране за универсалната ценност на хората като свободни индидиви. А от това разбиране израстват и конституциите на модерните държави, вкл. днешната българска.
Срещу идеята за равенство между свободните индивиди шепата германци, заели се със задачата да сринат „цивилизацията„, изправят идеята за неравенство между групи, в случая – народи и раси. На просвещенското „Свобода, равенство, братство“ тези германци отговарят с „Народ, култура, традиция„. В началото на Втората световна война, радио-дуелът между Хитлер и Чърчил неслучайно е положен именно в този разлом. Докато Хитлер говори за народ, култура и традиция, Чърчил съвсем съзнателно натъртва, че целта на Британия във войната не е отстояването на някакъв собствен национален интерес, а защитата на „цивилизацията„, т.е. на всички хора в качеството им на хора. Британският лидер е не само наясно, че с това си говорене вбесява Хитлер; той е наясно и с това, че титаничната световна битка е именно между цивилизацията, гарантираща права и свободи, и идеологията на „народ-култура-традиция„, имаща за цел връщането на човечеството във времената на кошера.
Хайде сега прочетете отново обосновката на решението на Конституционния съд за пола. Виждате ли из тази обосновка да шета свободният, независим индивид, чиито именно права конституцията пази? Или виждате онова, другото – „народ-култура-традиция„?
Ето затова се вбесих, след като прочетох решението на КС за пола. Конституционните съдии дописаха конституцията в посока, в края на която такива като мен ще бъдат гонени и арестувани, тъй като не се вписваме, според някой дребен сатрап, в „българската народностна, духовна и културна традиция„. По този път са минали много страни, минават и днес. Той винаги започва почти безобидно, с една малка, смешна крачица, която води до още малки крачици, докато накрая изведнъж се оказваш зад някаква телена ограда, чукайки камъни за просперитета на народа, неговата култура и традиция.