България: Лъжи, погнуса, отвращение
Има два типа погнуса от управленската простотия. Едната е дистанциране от глупави реплики и парвенющина. Но истинският проблем днес е моралната погнуса – отвращението от кражбите, беззаконията и насилието.
Политическото поприще не е за гнусливи хора. За разлика от гнева например, който подтиква към агресия, при погнуса субектът се отдръпва от опасната храна или потенциално заразния сексуален партньор. Още по-странна е моралната погнуса: според някои изследователи тя е еволюционен механизъм за избягване на конфликти – погнусеният наместо да се бие, просто се отдалечава.
Винаги е имало емоционална бариера, която разделя политиците от редовите хора, но в миналото тя обикновено е бивала смес от страх и възхищение. Колкото се приближаваме към модерната епоха и съвременна България, толкова повече отношението към властта се измества през насмешката и срама към погнусата.
Един отдавна познат „герой“
Дилов-син преименува двойката управляващи/управлявани на отвратителни и отвратени; много преди него, в основополагащия за българската политология труд „Бай Ганьо“, Алеко персонализира новите елити в косматия си, мръсен, прост и себичен герой – първо търговец, после политик – за когото засраменият и погнусен народ си разказва вицове.
Така де, ние ги изобличаваме, но от другата страна политическата класа се огражда от нормалните хора със санитарен кордон и така си гарантира дълговечие. Защото който иска да проникне там, сред тях, трябва да е готов да преодолее различни нюанси на отвращението – да се ръкува, да вечеря с неприятни хора, да играе белот, да спи с когото трябва. Политиката е битова работа, трябва да си наоколо, за да се сетят за тебе; който страни и чака някой да оцени дипломите му, просто отпада.
С тази двусмисленост наум, погледнете българския политически живот от последното десетилетие. Наред с рационалните критики към властта, все повече се засилва емоционалната присъда – погнусата. Не беше случайно, че в едно интернет меме Борисов беше изтипосан като корица за „Бай Ганьо“, уж превод на гръцки. Градските легенди за това как се излагал на европейските срещи, косматото тяло от тайната снимка в спалнята му, легендарните количества кюфтета, които изяждал, наивното му желание да вкарва голове с помощта на вратаря – имаш чувството, че си го описват Алековите студенти, засрамени от натуралния си сънародник.
Не е допустимо да се вкарват в публичния дебат подигравки с физическия вид на хората, но оттам трябва да започнем, когато анализираме погнусата: тя е отблъскване на чуждото тяло, попаднало в периметъра на нашето собствено. Помислете, щеше ли да е така мразен бизнесменът, който Борисов нарече „Шиши“, ако изглеждаше като Брат Пит? И дали пък гневът срещу него ще намалее, ако внезапно вземе да отслабне?
Моралната погнуса
Физическите подигравки нека оставим на децата и карикатуристите; истинският обществен проблем е моралната погнуса, присъдата над свободната воля на другия човек. Да вземем лъжата. В политическата история са запечатани примери за лидери, които са верни на думата си и дори умират за нея.
Днес обаче говорим само за това как главният прокурор излъгал за обсъждането в Европарламента, за това как Биков, Тодоров или Сачева от яростни ругатели на ГЕРБ се обърнали в негови ултра-пропагандисти, как Марешки за ден променя възгледите си за конституцията срещу една концесия на плаж, за да не стигаме до по-сложни лъжи, свързани с конституцията, Венецианската комисия или качеството на асфалта. Дали самите лидери са станали по-лъжливи или медиите са започнали да се интересуват повече от тъмното и скандалното? Нямам отговор, във всеки случай резултатът е все това разделение между възмутен народ и невъзмутима политическа каста.
За простотиите, с които ни заливат политиците, се писа много. Не само за нашите – също и за Берлускони, Дуерте, Тръмп. Това вероятно е някаква световна тенденция, свързана с Web 2.0 революцията. Във всеки случай малко са лидерите като Борисов, за които всяка година се публикуват „бисери“, по-смешни от кандидат-студентските. Където главен прокурор обявява, че България е първата национална държава в ЕС, а вицепремиер се бори срещу джендър република.
И все пак нека направим едно разграничение. Не всеки политик следва да е непременно високообразован, даже напротив, защото с него трябва да се идентифицират по-широки групи избиратели, които не се разпознават в професорите по политология. Това, че г-жа Караянчева е била дизайнер на поцинковани кофи и понякога говори като такава, може би отблъсква образованата публика, но пък привлича по-многобройните избиратели, които имат подобен културен профил. Само че простодушието си има граници: когато тя обвини протестиращите, че взимат пари от Божков, това вече не е простотия, а клевета, за която, доколкото знам, е дадена под съд.
Тия граници са наистина тънки и трудно се дефинират. Ужасяващите неща, които изговаря г-н Борисов в изтеклите записи, наистина прехвърлят всичко допустимо. От друга страна – казал ги е в частен кръг, а не дърдорим ли всички така сред приятели? Ако беше дошъл в парламента и се беше обърнал към председателката на парламента с прословутото ПКП, скандалът щеше да е далеч по-голям. Е да, ама технологиите днес поставят под въпрос самото съществуване на частно пространство.
Какво имаме право да знаем за един политик
Колко частен може да бъде животът на един политик? Формално, той е гражданин като всеки друг и има право да крие някои неща от нас. Културното очакване обаче е да дава пример, да задава нормата и именно затова в него са вперени погледите от много векове насам. Днес примерът, който управниците дават, все повече се измества към негативното; представям си майка, която поучава детето си: „Не прави като тях, миличък, ние сме добри хора“.
Да започнем с това, че имаме право да знаем за имущественото състояние на управляващите – огромен скандал в Америка например е отказът на Тръмп да разкрие данъчните си декларации, които ще покажат, че злоупотребява с данъци, или че е банкрутирал много пъти. Имущественото състояние има символични измерения. Дали лидерът ще кара мутренски джип или ще купи на майка си „Майбах“ с инвалиден стикер, или напротив – ще ходи на работа с колело? Посланията са различни. Да вземем друг момент: къде са децата им? Бият се в гърдите, че са патриоти, борят се за раждаемост, пък пратили децата си в чужбина (Нинова, Каракачанов).
В този ред на мисли гражданите следва да знаят коя или кои са интимните връзки на премиера, както се знае във всички демократични, а и не толкова демократични страни по света от векове. Представата, че през стаята му преминава върволица жени, изпращани от президента, както Борисов сам казва, (а защо не от бизнесмени или от руското разузнаване?) предизвиква не само страх от морална зараза, а и дълбока тревога за начина, по който се управлява тази държава. Да не стигаме до съмненията за деца и къщи в Барселона.
Да различаваме двата типа погнуса
С всичко това опитвам да разгранича два типа погнуса от управленската простотия. Едната е надменно дистанциране от глупави реплики, парвенюшки разкош и средностатистическа интелигентност. Е да, ама тези хора представляват една маса от хора и трябва да са като тях – ако трябва дори малко да се правят на прости, за да усилват идентификацията. Интелигенцията се гнуси от попфолк, само че ако г-н Цветанов наместо Веско Маринов им пусне Стравински, на митинга просто няма да остане никой.
На другата страна стои отвращението от неща, които не приема не само интелектуалният елит, а и мнозинството от българите – кражбите, словесното и реално насилие, беззаконията. Вярно е, че границата е тънка и първото, т.е. естетиката, често е пластически израз на второто, т.е. на морала (например парвенюшкият вътрешен асансьор поражда съмнение за подкуп). Мястото на естетиката е повече в частните ни разговори, моралното осъждане – централен елемент от публичния дебат. Добре е да ги различаваме, защото рискуваме гнусливият морален човек все повече да избягва да се ангажира с простотията, наречена политика.