България и Северна Македония: когато премиерът и президентът не мислят еднакво
Политиката на България към Северна Македония все повече се превръща във въпрос на вътрешнополитическата стабилност. Премиерът мисли за сътрудничество, президентът – за идентичност и история. Докъде ще доведе това?
Президентът Румен Радев издърпа пред целия клас ухото на премиера Кирил Петков. Посещението му в Скопие било прибързано. Особено го ядоса обаче колегата му Стево Пендаровски, който се срещна с нерегистрираната в България „ОМО Илинден„.
Не, това не е изблик на необуздан генералски гняв. Още на Консултативния съвет за национална сигурност за Северна Македония седмица преди скопската визита, Радев и Петков бяха запретнали ръкави за дуел. Президентът надделя и в седемте точки след заседанието доминираше неговата позиция.
Отношенията между София и Скопия – по две писти?
Но отличникът със зачервено ухо бързо се отскубна от довчерашния си ментор – визитата му в Скопие даже била закъсняла. Въпреки че собственото му външно министерство, което всъщност се оглавява от президентския наместник Теодора Генчовска, вече бе гръмнало декларация срещу заверата на Пендаровски с омоилинденци. А Пендаровски се тросна, че ще си приказва с когото си иска и че е против българите да бъдат вписани в конституцията на страната му като малцинство, както иска Радев. Самият Петков се натъжи, че все още има много сили, които пречат на сближаването между двете страни.
Многогласието в кабинета на Петков продължи в следващ куплет. Вицепремиерката Корнелия Нинова се отказа да предвожда българската делегация на първото заседание на съвместната работна група по икономика, търговия и иновации. Начело на делегацията замина министърът на иновациите Даниел Лорер.
От Скопие отвърнаха със свой сигнал за сближаване – номинираха човек за вакантния от две години пост на посланик в София. При това сериозен кандидат – ръководителката на мисията на Скопие в ЕС Агнеса Руси.
За фалцет на цялата балканска какофония на врагуване и благуване, от Скопие дойде и разкритието, че Красимир Каракачанов в края на 1980-те бил агент на тамошната държавна сигурност. И то в деня, в който той обяви оставка и се оттегли от председателския пост на ВМРО. А зевзеците взеха да се чудят наш или техен двоен агент е бил Балканският Щирлиц. Най-схватливите прозряха, че македонците ни крадат и агентите.
Изглежда, че отношенията между България и Северна Македония ще се движат по две писти с различни скорости. За сътрудничеството ще отговарят правителствата, за идентичността – президентите. Конкретните форми на сближаване в икономиката и евроинтеграцията са правителствени въпроси, а президентите ще пазят историята и правата на самоопределение на гражданите.
Кирил Петков е прав, че външната политика на България и на Северна Македония зависи от двете правителства и че това е хубаво. Но дали това е вярно? Кабинетът на Ковачевски се крепи на съвсем крехко парламентарно мнозинство. А кабинетът на Петков има твърдата подкрепа за политиката към Скопие само на „Продължаваме промяната„, която дори още не е партия, и на „Демократична България„.
Президентите стоят по-стабилно – Пендаровски е в средата на първия си мандат, Радев е в началото на втория. Малко имат какво да губят, много има какво да съхранят и спечелят. И залагайки на идентичността, могат много лесно да мобилизират политическа енергия зад себе си. Дори за да бламират крехките си правителства.
Накрая и двете може да загубят
Радев вече предупреди управляващите, че вървят по пътя на ГЕРБ с уволнението на шефа на „Булгаргаз“ Николай Павлов. И при следващи подобни сблъсъци с кабинета той пак няма да може да е непременно правият, защото по-експертните сфери са нееднозначни за публиката. Но по Северна Македония, където „всичко за всекиго е ясно„, той държи коза на мнозинството, който му придава сила и при останалите сблъсъци с кабинета. И ако се стигне някой ден до „Боянски ливади„, както вещае опозицията, „отстъпчивостта към Скопие“ не само може да е зелената морава на детронацията. А и да послужи за детонатор, като в подходящото време точният шарлатанин изкара на улицата много повече хора срещу „предателите„, отколкото срещу зеления сертификат.
Политиката на България към Северна Македония все повече се превръща във въпрос на вътрешнополитическата стабилност. Двете страни стават все по-скачени съдове с перспектива за едновременно счупване. Играта „един печели, друг губи“ става все по-невъзможна. Докато президентите и премиерите в София и Скопие не тръгнат по една писта, шансът и двете страни да спечелят ще става все по-далечен, а опасността и двете да загубят ще е все по-близо.