България феодална структура на властта
Имаше време, живеехме в демокрация. Днес обаче пред нас е застанал друг модел на власт: феодализъм. Управниците откровено живеят във феодална структура на властта. И искат да ни замъкнат и нас вътре, та да млъкнем веднъж завинаги.
В България същността на изградения от властта феодализъм ясно лъсна в сагата „Артекс”. Главният архитект на София казва, че май небостъргачът на Артекс „Златен век” не е законен. ДНСК контрира – всичко е наред. После се намесва Бойко Борисов: Спрете го, бре маскари! ДНСК веднага: Спираме го!
Защо е така
Къде тук е заровено кучето? Заровено е там, където никоя контролна институция в държавата не си върши работата – тоест, не контролира. Защо ли? Ами защото контрол можеш да упражняваш само в държава, населена от граждани, чийто инструмент си. И в държава, подвластна на върховенството на закона, който ще те погне, ако вместо да контролираш, покриваш далавери.
Във феодалната държава е друго. В нея няма граждани, от чието име да работят институциите, спазвайки законите. В нея властта не идва от демоса, та да бъде предавана нагоре по инстанциите. Във феодалната държава картината е обърната: властта се стича отгоре надолу – от главния тартор към подопечните му тартори. И, естествено, никоя властова инстанция не гледа надолу, към демоса-суверен. Гледа нагоре, към тартора, който ѝ е дал парче от властта си.
Подобна институция никого няма да проверява ей така. Защото какво правим, ако се окаже, че проверяваният е човек на някой тартор или, да не дава Господ, на баш тартора? До доказване на противното всички контролни институции действат на основата на допускането, че нарушителят е човек на тарторите. И едва когато главният тартор каже „Давайте!”, те тръгват. Защото щом самият главен им е позволил, значи в аферата няма замесени негови хора.
В този модел на управление властта е независима от гражданите – и обслужва себе си. Както го формулира големият германски философ Юрген Хабермас, тя е станала „отвързан от котви екзекутив”. Никой чиновник няма чувството, че дължи властта си на гражданите. И към днешна дата повечето чиновници биха се изсмели подигравателно на твърдението, че дължат на гражданите не само властта, но и заплатите си.
В техния свят и властта, и доходът идват отгоре – от тартора. И затова те са длъжни да вършат неговата, а не на гражданите работа. Затова чиновниците се отнасят с подигравка към претенциите на гражданите, не отговарят на писмата им, злорадо ги разиграват по гишета, не спазват никакви законови срокове.
В страни като България, с крехко – така да го кажем – демократично наследство, този процес е доста напреднал. Не се поддавайте обаче на мечтата, че спасение ще дойде от „Запад”. Не се подреждайте на Орлов мост да чакате освободителните армии от европейски чиновници.
Оглушително мълчание
В последните месеци пиша официални писма до ключови институции в ЕС. Информирам ги, че в България вече има политически затворници (Десислава Иванчева). Че беше гласуван закон, според който гражданин, обявен за невинен от съда, не си получава обратно имуществото, предварително конфискувано от КПКОНПИ. Че се преследват инакомислещи и неудобни. И искам институциите на ЕС да проявят солидарност с българските граждани, подложени на увеличаващ се тормоз.
Отговори – никакви. Нито от ЕНП (чийто член е ГЕРБ), нито от ПЕС, които пък би трябвало да искат да се възползват от греховете на ЕНП в България. Два пъти им писах – две оглушителни мълчания в ответ. Дори няма доскоро приетото: „Благодарим за писмото, ще го разгледаме…”. Единствено от Комисията получих отговор, че за съжаление не могат да ми помогнат. Но чак след второ мое гневно писмо.
При това аз изобщо не искам да помогнат лично на мен. Нито съм арестуван, нито съм под запор. Проблемът не е лично мой. Проблемът е системен, защото удря по основата на ЕС – върховенството на закона. Днес това върховенство е отменено в една страна-членка, утре – в друга. Затова аз реагирам като гражданин, като универсална фигура, загрижена за универсалното добро на Европа. Не съм молител, търсещ нещо лично за себе си.
Сходни изживявания имах и с една чуждестранна фондация. Направили хората конференция за етиката в управлението. Хубаво. Похвално дори. Кой обаче е докладчик? Пламен Георгиев. Пиша възмутен до организаторите. Отговор – нула. Писали им обаче и от „Терминал 3„. И понеже са медия, те получават отговор: Дали обвиненията, отправени срещу Пламен Георгиев, са оправдани, по никакъв начин не е изяснено по време на събитието…
Тоест, по време на лекцията на човека с терасата в залата не е нахлул прокурор със заповед за арест. И това прави Георгиев квалифициран да лекторства за етика и управление?
Все пак написах и второ писмо, леко заплашително, на което този път получих отговор: „По време на събитието беше убедително демонстрирано колко важно е последователно да се подобряват правната уредба и етичните правила в тази област„. Този отговор изобщо няма да го коментирам.
Поуката
Поуката от цялата история: излиза май, че не съм гражданин, комуто се дължи уважение като към суверен. Молител съм. Крепостен селянин, паднал на колене пред господаря си. Ако изглеждам слаб – подминават ме като селска гара. Ако размахам тояга – получавам отговор. За всеки случай. Да не би да се окаже, че тоягата ми е достатъчно голяма, за да им причини неудобство…
Всъщност, всичко би било наред, ако аз наистина бях крепостен селянин, а те – аристократи с поне десет поколения зад себе си, възпитавани да управляват. В такива случаи, дори според Аристотел, аристократичната форма на управление е най-добра.
Само че нито аз съм крепостен, нито управляващите, комисарите, фондационерите и партийните генерални секретари са аристократи с десет поколения история. Те не са на върха благодарение на потеклото и възпитанието си, но не са и съвсем по поръчение на гражданите – именно това е демократичният проблем на Европа. И върху него паразитират неонацистите, искащи не „Европа на демоса”, т.е. на универсалния гражданин-суверен, а „Европа на отечествата”, т.е. на племената, подчинени на своите вождове.
Има лесен изход: всички длъжности в ЕС (както чиновнически, така и партийни) от определено ниво нагоре да бъдат подчинени на европейските граждани. Трябва да мога да гласувам за състава на Комисията. Трябва, на отворени вътрешни избори по американски модел, да мога да гласувам за генералните секретари и лидерите на „политическите семейства”. Защото е наложително европейските (ни) служители да чувстват всеки ден, че техният господар е европейското гражданство.
Нека да си припомним: Какъв е историческият отговор, който почтени, будни буржоа като нас дават на феодализма? Буржоазно-демократична революция, разбира се. Казано на по-академичен език: нов обществен договор, както в България, така и в ЕС, по силата на който гражданите отново да са суверен, а правителствата, комисиите, партиите, парламентите и пр. – инструменти, а не господари на суверена. Защото демосът търпи много неща. Не търпи обаче господари.