България: едно невежество и няколко липсващи думи
Езикът казва много за нравите. От едната страна – мъжкият род за министри, академици, учени, от другата – женският за чистачки, проститутки, медицински сестри. Но пък много разбираме от „джендъри„
Пак на ВМРО дължим поредната нелепа пушилка – този път около полово неутралните имена, които решиха да въведат в американския Конгрес. Първо, да отбележим политическия аспект на случката. Вече ясно се очерта един похват на българския популизъм, който ще нарека „стратегическо невежество“. Взимат някакъв анекдот от широкия глобален свят, съзнателно не се задълбочават и го пренасят на наша почва като карикатура, с която да подхванат културна война. Избирателите им са възмутени, а те позират като спасители на българщината, традицията и каквото там са си съчинили. Развежда се една българка в Норвегия, присъждат детето на съпруга ѝ – и ето ти повод да се отхвърлят всякакви държавни политики за защита на децата у нас. Употребили в някаква конвенция неразбираемата за народа английска дума „джендър“ – и пак ставай страна огромная…
За какво става дума всъщност
И сега така. Американският Конгрес прие пакет от мерки, в чийто смисъл никой не опитва да вникне – става дума за включването на малцинството в решенията на мнозинството и за защитата на граждански активисти. Накрая в пакета се възприема правило за употреба на думи, които да отчитат новата реалност на политическия живот. Например: Пелоси да не бъде chairman, защото е жена, а просто chair. По подобен начин в официалните документи ще бъдат избягвани полови определения за родствени отношения, тъй като в Конгреса вече има няколко човека с небинарна идентичност. Но това важи единствено за документите, не примерно за речите на конгресмените, камо ли за всекидневния живот на американеца. И нерде Каракачанов се хвърли да брани правото си да нарича внучката си както реши, сякаш някой се готви да го избира за американски депутат, а отношенията си с въпросната внучка се кани да поддържа в документална форма.
Защо се хващат българите отново и отново на тази хватка? Защото средният интернет-потребител явно не следи глобалните неща, а още по-малко умее да обобщава, да отделя важното от анекдота. Това са специализирани умения и тъкмо експертите, които професионално правят това, са най-големите врагове на популистите днес. Самите анекдоти не са лъжа, въпросът е как от тях се стига до големите заключения за нашия собствен живот. Може да е бил верен разказът за онзи учител в Швеция, който е попитал дали децата искат да са момичета или момчета, но следва ли от това, че европейските и в частност българските учители ще почнат да сменят пола на учениците си? Така и сега.
Но нека поразсъждаваме по темата отвъд пропагандната битка срещу „политическата коректност“. Никаква коректност не кара Нанси Пелоси да иска заеманият от нея пост да не е граматически запазен за мъже. Битките на жените за равни права от поне век и половина насам не са спуснати от някаква партия или от някаква Европейска комисия. Символичен израз на тази борба е реформата на езика – една тема, която идва на дневен ред след войната и в последните десетилетия започна реално да променя начина на говорене в развития свят.
Ако една професия вече не е само за мъже, тя трябва да има и женски род, защото езикът не е безобиден – той ни насочва към възможното, нормалното. На едната страна – мъжкият род за министри, академици, учени, на другата – женският за чистачки, проститутки, медицински сестри. Но светът се променя, а заедно с него и езикът. В Германия много пъти имаха Bundeskanzler (федерален канцлер), сега имат Bundeskanzlerin (канцлерка) в лицето на Ангела Меркел. По-консервативният френски език успешно премина от madame le ministre към madam la ministre. Всеки, който ползва английски, знае колко е досадно да пишеш „той или тя“ винаги, когато може да става дума за мъж или за жена. За тези случаи пакетът на Конгреса предлага да се ползва „те“. Да, няма как да се изравнят радикално половете – иначе трябва да се премахне думата woman (жена), която произтича от „wife of man” (съпруга на мъжа). Става дума за жестове, които припомнят новото равенство между половете.
Разбира се, езикът, а още по-малко нравите не могат да се променят с декрет. През 1998, когато започнаха да реформират институционалния език във Франция, тогавашния премиер Жоспен каза: „Ние само даваме пример, а обществото трябва да реши как да говори“. Дава пример интелигенцията, дават пример женските движения, журналистите.
„Секретарка“ може, но „професорка“ дразни. Защо?
Интересно е, че в България този дебат изобщо не е започнал. От наблюденията върху собствения ми фейсбук-балон стигам до заключението, че българските жени в голямата си част не се чувстват засегнати от мъжкия характер на професиите, нито пък от изрази като „постъпи мъжки“. А и много се радват, когато ги нарекат „госпожица“ (няма дума за мъж, който не е загубил девствеността си, нали?). Някои казват, че символиката не е важна и щяла да ги разсее от борбата за равни права. Според други, някои феминизирани професии звучали некрасиво. Добре им звучи например „студентка“, лошо – „професорка“. Защо ли? Ами защото чак през 1939 Софийски университет за първи път с мъка назначава на тази длъжност жена – физичката Елисавета Карамихайлова. Добре ни звучи „секретарка“, ама има нещо неблагозвучно в „съдийка“. Защо ли? Ами защото до 1944 жените нямат право да упражняват тази професия. Бабата на жена ми е учила право, но не е можела да работи като юристка – станала е секретарка. Когато следващия път ви се стори, че думите „съдийка“, „прокурорка“ или „адвокатка“ са неблагозвучни, спомнете си за тези стотици жени, които са седели до мъжете, но после е трябвало да се върнат в кухнята.
Разбира се, всички крайности са контрапродуктивни – едва ли утре ще се отърсим от малко хумористичния нюанс на „министърка“, „шефка“, „кметица“. Това ще дойде с времето, както се е случило със свободните от държавно-патриархална опека професии като „актриса“, „поетеса“, „журналистка“. Не знам как точно трябва да стане промяната. Знам обаче, че трябва да изработим чувствителност по темата: да мислим как с думите да засвидетелстваме уважение към равните права на другия.