Как се показваме пред света? Мазохисти ли сме? Нима сме смотани и жалки?
В порив на родолюбив ентусиазъм Калин Терзийски негодува срещу вечното българско мрънкане. И зове да захвърлим мазохизма, да престанем да говорим лошо за себе си и за България, да спрем да показваме грозните си черти.
Съвсем наскоро имах възможността да си поговоря с един евродепутат. Български евродепутат. Много симпатичен човек между другото. Бях в кабинета му, пиех кафе, той пиеше билков чай и разговаряхме по най-общи въпроси. Аз съм човек, някак из основи изтъкан от аполитичност и неприспособимост към всякакви системи, така че с мен по-конкретен разговор не може да се води. Не ме интересува никакъв обществено-политически живот, в смисъла на връзки, контакти, познанства, интриги и куриози. Не познавам почти никой важен човек, пък и не смятам, че това е особено важно. Радвам се на едно свое качество – гледам на хората като на Божии твари – не правя особена разлика между евродепутата и клошаря. В същото време съм доста суетен, така че приемам похвали и от единия, и от другия с еднакво удоволствие. Но сега седях при евродепутата. И той каза една важна мисъл, която е темата на сегашното ми есе.
Защо си вадим кирливите ризи пред хората?
Обаче да карам поред. Първо аз му разказах, че наскоро съм бил на пътешествие из Северозападна България. И му споделих, че ако някой европеец, някой от тия, важните европейци, за които аз уж не давам и пет пари, вземе че види отнякъде картините, които аз бях видял в Северозападна България… Първо няма да спи три поредни нощи, а след това ще върти и ще суче, но накрая ще докара работата до там, че да изгонят България от Европейския съюз. Просто страна с такъв вид не може да седи на масата с другите европейски страни. Поне така на мен ми се струваше.
И моят нов приятел, евродепутатът, тогава каза: Абе, по-добре и да не виждат тези неща. Защото вече ни приемат. А ако ние сами сега им извадим най-мизерните си и кирливи ризи, ще се разочароват от нас. Не цитирам думите му съвсем точно, но бяха в този смисъл и предизвикаха у мен размисъл (мислих поне час върху тях, докато вървях по хубавите брюкселски улички), а после ги одобрих с ведра усмивка и с добро сърце.
Лицемерието на мизерния социализъм
Аз съм българин и искам да изкарам винаги и всичко по-лошо, отколкото е. Сърцето ми е преситено от лицемерието на мизерния социлизъм. Когато всичко гниеше, а другарите по агитацията и пропагандата представяха гниенето за цъфтеж. И може би затова – подобно на повечето ми сънародници – искам да показвам непрекъснато лошите черти на всичко. Да забелязвам лошото, да откривам дефектите и да тикам в очите на хората грозотиите. Да си играя с тях като дете с пишката си.
Но сега си казвам: тази инатлива реакция да се прави всичко наопаки на фалшивата социалистическа пропаганда, да се изтъква само грозното, защото то носи някакъв солен и горчив привкус на истинност, тази реакция вече е съвършено безплодна. Двайсет и нещо години говорихме само лошо за себе си. Сега мисля е време да престанем да натикваме в очите на хората, които искат да седнем с тях на една маса, грозните си струпеи и миризливите си чорапи.
Докато крачех из Брюксел, се замислих за това: дали в мазетата на всички тези прекрасни европейци, дали в задните им дворове, дали из психиатричните им клиники и емигрантските им квартали няма също толкова ужасни неща за показване, че ако ги види някой влиятелен европеец, да загуби съня си за три поредни нощи?
И веднага се сетих за Белгийско Конго. Белгийците не натикват непрекъснато в очите на хората, на другите европейци, зловещите истории за хилядите и хиляди отсечени ръце на чернокожи работници по времето на колониалното управление.
Замислих се: дали ако белгийците бяха българи, не биха разказвали тези истории? Дали пък не биха ги пробутвали за щяло и нещяло на всеки, готов да ги послуша минута-две? Дали не биха ги превърнали в своя вечна монотонна и гъгнива жалба, която да повтарят навсякъде, за да предизвикат погнуса у другите към себе си?
Историята за скъсания чорап
Защото, струва ми се, у българина (у мен примерно) има една болезнена и измъчена, напълно мазохистична потребност. Да предизвиквам с историите за себе си и за страната си непрекъснато съжаление. Съжаление, смесено с погнуса. У слушащите ме чужденци.
Като българин аз очевидно съм същински мазохист. Знам защо съм такъв. Защото този, който казва, че не е добре, а напротив – че е зле, че е глупав, нещастен и жалък – го оставят на мира. Точно като в пустата стара социалистическа казарма. Никога не казвай, че можеш нещо или че в нещо си добър! Винаги само кръшкай и се оплаквай. Защото тези, които покажат, че са с нещо повече от другите, веднага ги пращат да бачкат. А недъгавите и смотаните – тях ги оставят на мира. Така е то. Но стига толкова!
Докато вървях по хубавите и хладни, миришещи на хладна сладкарница улички на Брюксел (хладна сладкарница е тоя град!), аз все повече харесвах думите на нашия евродепутат. Стига сме показвали грозното в себе си!
Когато едно младо момиче отива на първа среща, то никога не показва скъсаните си заради беднотата чорапи. Крие ги. Момчето така или иначе някой ден ще ги види. Но тогава вече ще има и нещо друго между тях.