Аз никога няма да порасна
Момчета са изключителни създания. Те са весели, енергични, подскачащи, вълнуващи, любопитни и доста луди. Радвам се, че те са такива и се радвам, че има родители, които продължават да отглеждат момчета. Радвам се и защото аз самият съм момче и съм бил такова за последните 20 години.
Като дете обичах да чета, книгите ми дадоха такива хоризонти и перспективи, които никое телевизионно предаване не можеше да ми осигури. Докато връстниците ми гледаха кеч по сателитните чинии и си прилагаха хватките в парковете, аз обичах да чета книги за моряци и злодеи, за борбата между доброто и злото, за приключенията на безстрашни завоеватели.
Но все нещо се промени в последните години и дори аз с моите малки години го забелязвам. Момчетата имат нов начин на живот. За тях се грижат на всяко едно ниво и всичките им нужди са задоволени моментално. Ако не са задоволени моментално, значи родителите им са нещастни. За съвременните момчета влизането в света на фантазиите не е съпроводено с геройски битки. Фантазиите са на една ръка разстояние – „щрак“ с дистанционното.
Те имат малки проблеми, малки пречки и им трябва съвсем малко, за да ги решат. Имат малък живот, затворен в малък апартамент и малък компютър. И имат съвсем малко мотивация, за да преминат на „следващото ниво“. Затова и уважавам сърдитите малки момчета и ги разбирам – това сигурно е техният начин да се преборят със статуквото.
Никога няма да порасна…
Въпросът обаче е защо нямат истински амбиции? Социолозите наричат този проблем „синдром на Питър Пан“. Момчетата завършват училище и след това се оказват в ситуация, в която се предполага, че трябва да пораснат, да поемат отговорности, да си намерят работа и да станат мъже в крайна сметка.
Младежката безработица у нас е над 30% – нима си обясняваме това число единствено с ретроградните работодатели, които не искат да наемат млади хора?! Трябва да има нещо скрито тук, нещо което да обясни как така може да си на 20 и да нямаш амбиции.
В „Книгата на мъжа“ на Уилям Дж. Бенет се твърди, че проблемът се състои в това, че родителите не се съсредоточават върху правилни неща. В съвременната култура, доминирана от телевизията, рекламата и социалните мрежи, имало всъщност отказ от амбициите.
Медиите пропагандират мъжките цели (а и не само мъжките) като въпрос на слава и уважение – да спасим света, да се забавляваме и да правим страхотен секс. Но всички тези цели се отнасят до настоящето, до „Какво ще стане сега?“ вместо до бъдещето – до „Какво ще стане после“. Въпросите са „Какво мога да направя сега?“, „Как мога да го направя сега?“ и „Чувствам ли се добре сега?“.
И това е точно така – нали едно от най-големите обвинения срещу младите хора е, че очакват потребностите им да се задоволят на момента? Културата хем ги е убедила, че трябва да кара скъпа и хубава кола, да пътуват по света, да се забавляват с екзотични момичета, но не са им обяснили, че за да се случи това, трябва да гледат в бъдещето, да планират живота си, а не да очакват чудеса от бедните си родители…
За съжаление много често „бедните родители“ изпадат в ситуацията да се грижат за едни „30 годишни момчета“.
Нещо се е объркало…
Затова и Бенет смята, че мъжете всъщност трябва да правят нещо съвсем различно. Те трябва да се стремят към ценностите на възрастните хора, трябва да са съсредоточени върху устойчивото планиране на щастието, а не върху рекламното послание „ощастливи ме на момента!“. Това са ценности, които имат отношение към личностното израстване, към поемането на отговорности и изграждането на семейство.
Бъдещите мъжете имат нужда от по-големи цели, които да ги мотивират. Без тях те биха се чувствали объркани и биха живели един полу-живот.
Но как да променим нещата? Звучи доста трудно, а и в България изглежда, че всичко е малко по-трудно. Едно от лесните неща, които бащите могат да направят, е да посочат Бъдещето на момчетата си. Просто е задължително е да ги изведат от света на забавленията и материалното задоволяване на потребностите. Мъжете са призвани на гледат на света отгоре, да си го представят в цялост, а през кривото огледало на телевизионния екран.
Преди на навърша 16 години бях маниакален геймър. Наистина само ме това ме интересуваше. На родителите ми обаче им писна и махнаха компютъра от стаята ми. Така се появиха и други неща в живота ми, които да са ми интересни. Научих се да правя истински литературен анализ, а не глупостите, които ме учеха в училище, научих се как се монтира филм на компютър, как се свири на китара, защо класическата музика е красива, каква е структурата на драматичната пиеса…
Само 5 години без компютърни игри бяха достатъчни, за да науча толкова много неща – от готвенето до как да редактирам аудио файл. И разбира се, започнах да чета значително повече книги.
Сигурно аз не съм най-типичният пример, а пък и родители ми имаха малко, наистина малко, по-големи възможности и по-добро образование, но съм сигурен, че ако дадете воля на момчешките амбиции, ако покажете на сина си чудесата на света, ще се удивите колко много неща могат да са му интересни. Това ще се отрази на настоящия, но и на бъдещия му живот. И най-важното – това ще му даде перспектива, която се намира в бъдещето, а не е закована в грозното му настояще.
Нали в крайна сметка именно това очакваме от мъжете?