Ами ако Путин изгуби тази война?
Не виждам как Путин може да спечели тази война. Не и срещу такъв умен и решителен противник. Дори да превземе и задържи някаква територия, той ще е начело на една държава, презирана от целия свят.
Преди седмица си позволих да задам немислимия тогава въпрос: „Ами ако Киев не падне?”. В политиката, както казваше Харолд Уилсън, една седмица е много време. А войната, както помним от Клаузевиц, е продължение на политиката с други средства.
Тази седмица мина и в момента задавам очевидния следващ въпрос: „Ами ако Путин изгуби тази война?”.
Както при първия ми въпрос, така и при този, не хвърлям във въздуха случайни хрумвания. Появиха се обстоятелства, които правят този въпрос резонен и логичен.
Преди няколко дни украинският президент Зеленски намекна, че през цялото време, далеч преди войната да започне, украинците са знаели какво и къде да очакват и са се подготвили, доколкото са могли. В първите два-три дни такава подготовка не беше особено видима. Но след това започнаха да се трупат доказателства, предимно косвени, но многобройни, че украинците знаят по-добре, какво правят, отколкото изглежда отстрани.
Руската конвенционална офанзива затъва
Оставам настрана съвършената им информационна кампания, която веднага изтри от лицето на земята путинската пропаганда и превърна Зеленски в световна звезда с размерите на Елвис. Това ще го преподавам на студентите си. Да погледнем военно-стратегическото положение.
Украинците очевидно не са нито планирали, нито пък провеждат конвенционална отбранителна кампания. Правят нещо съвсем новаторско – според един американски о.з. генерал, “творческо” – но като че ли го правят доста успешно. И това е една от причините конвенционалната руска офанзива да затъва.
Тия дни останах поразен от две събития на бойното поле. Първото: 60-километровият руски военен конвой, който дни наред необяснимо защо стои на едно и също място, вместо да напредва към Киев. Машините не са затънали в калта, защото са на асфалт. Но не мърдат. Външните военни анализатори се лутат в догадки. Най-близо до истината изглежда хипотезата, че колоната е станала жертва на типичното руско нехайство, развихрило се до невиждани размери по време на нехайното управление на Путин: липса на ясна цел, липса на елементарна организация, липса на подготовка на личния състав за операцията, липса на гориво, липса на храна, липса на изправни машини, липса на мотивация и липса на компетентно командване.
Украинците знаят какво правят
Второто събитие е свързано с първото: украински снайперисти унищожиха трима висши руски генерали, отишли (според откъслечни данни) към колоната, за да се опитат да я размърдат.
Това мирише на огромна по мащаби засада, организирана от украинците. Ако приемем, че те знаят какво правят, планът е ясен. Знаели са до какво ще доведе руското нехайство. Знаели са, че след няколкодневно висене на колоната на едно място руските генерали ще се ядосат, ще изпълзят от командните си пунктове далеч в тила и ще се запътят към предни позиции, ставайки видими. И украинците просто са ги чакали.
Ако това е така, значи украинската отбранителна стратегия е наистина творческа. Основана е върху поредица от психологически залози, върху които са заложили съдбата на държавата си.
За света на Путин
Залог първи: светът на Путин. Кремълският автократ от едно десетилетие не излиза из света, не се среща с хора, живее в самоизолация и допуска до себе си единствено лакеи, които да му казват онова, което той иска да чуе. Изводът от това положение го знае всеки историк: диктаторите в крайна сметка падат жертва на собствената си пропаганда. Приемат за истина лъжите, които сами са си измислили. И следователно непрекъснато се спъват и падат по нос, когато се окажат въвлечени в реалния свят.
За украинската душевност
Залог втори: душевността на украинците. Путин си е внушавал, че украинското население ще посрещне неговите войски като освободители и ще подкрепи инсталирано от него правителство, и е планирал военната си офанзива по съответния начин. А именно – онова, което видяхме в първите дни: бърз пробив с мобилни сили, светкавично превземане на новата (Киев) и старата (Харков) столица и поставянето на света пред свършен факт. Какви санкции, би питал той Запада с невинна физиономия, след като старата нацистка Украйна вече не съществува, а новата ми е съюзник?
Явно украинците са знаели този план и са заложили на това, че украинският народ, шокиращо за Путин, ще се съпротивлява до последния човек. Това е огромен риск, тъй като, ако украинските власти не бяха разчели правилно собствения си народ, досега щяха да са смачкани. Да заложиш всичко на вяра в народа си… Аз не бих поел същия риск по отношение на моя народ…
За духа на нападателите
Залог трети: духът на нападателите. Положението тук го видяхме в първите часове на войната. Великите и непобедими руски воини се оказаха съвършено неопитни, гладни, неорганизирани, необучени, зле въоръжени, зле оборудвани и зле предвождани сополанковци в прекалено големи униформи и разпадащи се в кишата обувки, които плачат и не знаят какво търсят в Украйна. Или, както тия дни писа украинският блогър и анализатор Олексий Арестович, „руската армия не е силна; тя е просто много дълга”.
Този залог също е огромен риск. Допуснали са, че състоянието на разпад и некомпетентност, в което от години се намира руското общество, е състоянието и на руската армия.
Събирайки трите залога виждаме онова, което виждаме. Първо, остри контраатаки на бойното поле с избягването на класически битки. Унищожават бронираните колони още докато те се движат в походен строй, преди да са се разгърнали в боен ред. Тази тактика произлиза от елементарния факт, че украинската армия и авиация е в пъти по-малка от руската и, ако се яви на класическа битка в полето, ще бъде пометена. Второ – съсредоточаване на усилието в населените места. Именно тази тактика приема, че духът на населението ще превърне войната в народна и така ще я изведе вън от обсега на руската офанзивна стратегия.
В името на солидарността
Украинците направиха и четвърти залог, не по-малко рисков от първите три. Заложиха на събуждането на отбранителните рефлекси на демократичния Запад. Преди седмица аз не бих направил това – не и след като две десетилетия съм слушал мънкане откъм Европа и САЩ, че Путин е „прагматик” и не е опасен, че отношенията с Русия са „просто бизнес” и подобни недостойни брътвежи. Украинците обаче поеха риска да заложат главите си върху допускането, че след като Путин отприщи истинска война в Европа, то Западът ще направи онова, което направи срещу Хитлер: ще се ядоса, обедини и мобилизира за отпор. Хитлер, знаем днес от документи, изобщо не е очаквал да се изправи пред единен демократичен фронт. Путин – също. И двамата смятат демократичните страни за страхливи женчовци. А украинците заложиха на спомен отпреди 70 години, че това не е така.
Има и още нещо, което помага на украинците да печелят, а на Путин – да губи тази война. Това нещо е толкова неочаквано, че дори интелигентните украинци едва ли са го предвиждали. А именно: под натиска на войната процесът на глобализация роди глобална общност. Вижте списъка на компаниите, които отрязаха Русия. Те не са инструменти на правителствата си и не изпълняват държавни заповеди. Те, компаниите, вземат тези мерки доброволно. Те отрязват Русия с пълното съзнание, че ще загубят пари. Но те решават да се лишат от печалби в името на солидарността: глобалните компании придобиха поведението на активни граждани, застанали заедно срещу тиранията.
Не виждам как Путин може да спечели тази война. Не и срещу такъв умен и решителен противник на бойното поле, не и срещу целия свят, включително – търговския. Дори да превземе и задържи някаква територия, той ще е начело на една държава, презирана от целия свят и бързо отплуваща към онази „външна тъма”, в която (според Евангелието от Матей) има само „огромен плач и скърцане със зъби”.