2021 в България и по света: иде ли краят на разпада?
Тежката 2020 година показа колко крехък е светът ни. Тя ни показа и кое е най-важното, когато стане страшно. Дали сме си научили урока?
Тежката 2020 година показа колко крехък е светът ни. Битката срещу вируса ще продължи още дълго. Близо половината французи и българи не искат да се ваксинират, а в много страни започнаха да обмислят санкции за отказалите. Откъде се взе тази съпротива срещу единствената надежда, която имахме? Дотук близо 84 милиона случаи на коронавирус по света, от които над 1,8 милиона с фатален изход. Същевременно от шесте милиона ваксинирани – нула починали. Възможно ли е разумни хора да се страхуват от едно зачервяване на кожата?
Антиваксърският киберфолклор едва ли е единственото обяснение. Според мен основна роля тук играе неимоверно нарасналата цена на живота. Същият страх за всяко едно човешко същество, който предизвика световната мобилизация срещу вируса, днес се обръща срещу ваксините: тествани ли са достатъчно? Няма ли да предизвикат автоимунно заболяване след 2, 3, 20 години? А кой ще отговаря, ако нещо стане, защо ме карат да подписвам декларация за съгласие? Разбира се, нищо не може да се гарантира на 100%, но май се е променила самата ни способност да поемаме рискове – очакваме дядо бог да спазва застрахователната ни полица.
Разпадът на съвременните общества
Кризата направи видим разпада на съвременните общества. Загубилият Тръмп стигна дотам да разисква въвеждане на военно положение за отмяна на изборите. Европейският съюз беше блокиран с вета: Кипър спря санкциите срещу Беларус, за да реши проблема си с Турция; Унгария и Полша – защото искаха да избегнат обвързването на еврофондовете с погазената там правова държава; накрая България си отмъсти с вето на Северна Македония за това, че не я е обичала достатъчно и така за 3 дни правителството постигна онова, за което на Тито бяха нужни цели 30 години. Напускането на Обединеното кралство пък ни насочва към една причина за разпада на политическите обединения – търгашеския обрат в политиката, възвестен впрочем в пряк текст от Тръмп. Наместо солидарни и трайни съюзи тези лидери си представят непрекъснато предоговаряне, както е на сергията.
В новогодишния си туитър израелският историк Ювал Харари пожела тежко провалилата се политика да настигне науката, която днес отбелязва невиждан успех в борбата с вируса. Дали да се надяваме? Победата на Байдън в президентските избори дава надежда за възстановяване на западното единство по теми като Ковид и климатичните промени, руските хакери и иранската ядрена програма. Всички наблюдатели смятат, че съперничеството между Америка и Китай няма да изчезне и ето ви изненада – търговско споразумение между ЕС и Китай. Поднебесната комунистическа империя се съгласява да отвори пазарите си за наши инвестиции, което може да е знак за постепенно нормализиране на международния търговски климат. Но как ще приеме това Вашингтон, не знаем.
Реформи и гражданско недоволство
Реформи в Европа за жалост не се задават. Идеите на Макрон за премахване на консенсусните решения и възможност Съюзът да води реална политика очевидно претърпяха крушение под натиска на германския бизнес. Всъщност проблемът е в хетерогенността на нашето обединение: страни като България са далеч от света и нямат позиции по никакви политики – просто искат да не ги закачат. Дали напускането на евроскептичното Обединено кралство е шанс за затягане? Или обратно: един успешен Брекзит рискува да даде лош пример на страни като Швеция? Нови въпроси за 2021.
Проблемът пред нашия свят е нарасналата му неуправляемост. Не спират да дават за пример радикалния начин, по който Китай се справи с пандемията за разлика от демокрациите, раздирани от ковид-бунтове и алтернативни теории на нарцистични динайъри. Ако погледнете назад, ще си дадете сметка, че изминалото десетилетие беше време на непрекъснати граждански недоволства – от Арабската пролет до „Черните животи имат значение“ и от площад „Гези“ в Истанбул до площад „Независимост“ в София. Случило се е същото като с нетърпимостта към болестите и смъртта: увеличила се е гражданската нетърпимост към всякакви грешки на управляващите. Вземете Франция – един наглед безобиден закон, целящ да запази полицаите от снимане в момент на акция, предизвика бунтове и безредици. За да бъдат управляеми съвременните демократични общества, явно трябва радикална промяна – прозрачност, консултации, директно гражданско участие.
Настава и моментът за реформа на социалните мрежи, които допринасят за радикализирането на обществата и възпрепятстват изработването на общи разбирания и цели. Никой не знае как можем да се върнем към един свят на медийна отговорност без да нарушим свободата на словото, но разговорът по темата очевидно е започнал. В САЩ например и двете партии днес искат премахване на прословутата секция 230 от закона за благоприличието, според която платформите не отговарят за съдържанието, което се качва в тях. Впрочем Туитър вече почна да отбелязва кога Тръмп лъже. Ако съчетаем нуждата от повече гражданско участие с един по-структуриран обществен дебат, може пък да затегнем разпадащите се съвременни демокрации?
България и вездесъщият популизъм
В България правителството на Борисов през изминалата година бе делегитимирано от скандали и протести. В резултат държавата тръгна на автопилот. Наред с хаотичните мерки срещу пандемията, взела 1 от 1000 български живота (над 7000 от близо 7 милиона), видяхме популистки провален пенсионен модел, където 50% от хората ще получават едни и същи пари, независимо дали са се осигурявали и с колко. Бяхме тежко критикувани в европарламента, наредихме се до аутсайдерите в съюза. Укрепени в новия си Партиен дом, управляващите се подиграха с българската Конституция и държаха журналистите в мазето. Спряха евро-разширението към юго-западните Балкани, което е в жизнен наш интерес; никой не разбра какво точно искаме от нещастната ни съседка, която можеше да стане единствената близка до нас страна в един Европейски съюз, където нямаме приятели.
Много хора се надяват в надигналата се вълна от недоволство ГЕРБ най-после да отстъпи място на партии с нова, почерпена на избори легитимност. Това, което тревожи всички, е, че опозиционните сили сякаш не мислят за това как ще управляват. Възцари се познатата ни сектантска битка за морална чистота без мисъл за онова, което трябва да се постигне с политически действия. А то не е просто – като се почне от дълго чаканата реформа на съдебната система, която изисква квалифицирано мнозинство, и се стигне до много по-трудното – преодоляването на вездесъщия популизъм. Защото съвсем няма да е лесно да се прекрати безпринципното раздаване на пари, насъскването на хората срещу бежанци и роми, преориентирането на вниманието от цар Самуил към коридор номер 8, кретенизирането на аудиториите с верни на властта медии.
Популизмът е разпад: даваш, на когото поиска, казваш, каквото се харесва, въртиш се по вятъра ден за ден. Критичната 2020 обаче трябва да ни е научила, че когато стане страшно, най-важни са единството и отговорността.