За ПСА, фашизма, антифашизма и „освобождението“
Паметникът на съветската армия може и да има елемент на прослава на победата над фашизма, но същевременно той прославя и Червената армия като главен инструмент на репресивната и завоевателна политика на Сталиновия режим.
Демонтажът на Паметника на съветската армия (ПСА) трябва да се използва за истински обществен дебат за фашизма и антифашизма в България. През годините тези въпроси са обрасли с идеология и са затънали в клишетата на официалната пропаганда на комунистическия режим. Основната трудност е в това, че фашизмът – едно наистина отвратително и опасно тоталитарно учение, се интерпретира през призмата на комунизма – друго отвратително и опасно за демокрацията и свободата учение.
Това е и проблемът с ПСА – в него може и да има елемент на прослава на победата над фашизма, но същевременно той прославя и Червената армия като главен инструмент на репресивната и завоевателна политика на Сталиновия режим. Няма как този паметник да бъде „саниран“ и да бъде четен само като антифашистки, защото смисълът му всъщност е бил различен – да прослави налагането на комунистическия политически ред в България. Затова, ако наистина ценим историята си, този монумент трябва да влезе в музея, защото неговата оригинална функция в съвременното общество е не само нелепа, но и вредна. Под прикритие, че се отрича нацизмът, този монумент е просто една възхвала на наложения на България комунистически режим след Втората световна война.
Наред с това обаче демонтажът на ПСА повдига и множество други концептуални въпроси, които не са добре изяснени в българската публичност. Ето някои от тях:
Антифашизмът
ПСА не е паметник на антифашизма, защото борбата срещу нацистка Германия не се свежда само до Червената армия и СССР. Вярно е, че без Червената армия Хитлер трудно щеше да бъде победен. Но също така е вярно, че ако само СССР се сражаваше срещу него, задачата му щеше да е много по-лесна. Руският народ наистина е дал милиони жертви в борбата срещу нацизма и това заслужава уважение. Но без ресурсите на САЩ, без непримиримостта на Чърчил, без френските патриоти на Де Гол и Съпротивата, без полската съпротива и т.н. битката между съюзниците и оста Берлин-Рим-Токио щеше да е с неясен край.
Съветската пропаганда и историография системно се опитват да омаловажават приноса на другите в битката срещу нацизма и този уклон съществува и в България. ПСА е всъщност еманация на този уклон: Червената армия „освободила“ Европа от нацизма.
В крайна сметка през първите две години на Втората световна война Хитлер и Сталин са съюзници. Те заедно са разпарчатосали Полша и заедно са извършвали престъпления срещу полския народ (клането в Катин е съветският принос, но не само). Сталин реално се присъединява към антифашистите след нападението на Вермахта срещу него: дотогава срещу Хитлер се сражава само Великобритания със сериозна материална подкрепа от САЩ.
Нещо повече, Червената армия унищожава голяма част от антифашистката опозиция в окупираните от нея територии. Особено ясна е ситуацията в Полша, където Сталин първо съзнателно оставя нацистите да разгромят и изтребят варшавските въстаници от полската съпротива, а след това праща в лагери и убива част от оцелелите антифашисти. Покъртителна е съдбата на големия полски герой Витолд Пилецки, който многократно рискува живота си в борбата срещу Холокоста и репресиите на нацистите (включително влиза съзнателно и доброволно в Аушвиц), само за да бъде инквизиран и убит от комунистическия режим през 1948. Не е необходимо да гледаме към Полша, за да разберем какво се е случило и с антифашистите, които не са били сталинисти и комунисти. Както Никола Петков и мнозина други, те са били разстрелвани като „империалистически шпиони“ или най-малкото – са били изпратени по лагерите.
Този странен съветски антифашизъм, който сам използва фашистки методи на репресия, не може и не бива да се венцехвали с думите и изразните средства на собствената му пропаганда. Кощунство е монумент на този уродлив антифашизъм да доминира градския пейзаж на съвременна европейска столица.
Чумата и холерата: нацизмът и комунизмът
Това, че Сталин е участвал в разгрома на фашизма, не го прави приемлив политически лидер, нито прави комунизма достоен политически режим. Както борбата на Хитлер с комунизма не го прави герой. Съвременната политическа наука е достигнала до широко съгласие, че и нацизмът, и комунизмът са тоталитарни и репресивни режими, които са извършили тежки престъпления срещу собствените си народи и други държави. Спорът кой от двата е по-добър или по-лош има смисъл за науката, но от практическа гледна точка и двата са дефектни и морално укорими.
Червената армия няма как да бъде третирана като нещо различно от инструмент на комунистическия режим за налагането му в СССР и окупираната Източна Европа. Без Червената армия нито България, нито Чехословакия, нито Полша или Унгария биха били комунистически държави.
Някой би казал, че Източна Европа се е „полагала“ на Сталин като репарации за войната. Но това е странен аргумент, който няма основания нито в морала, нито в международното право: отнемането на чуждата свобода на държави, които не са воювали срещу теб – Полша, Чехословакия, а и България – е странно разбиране за „компенсация“.
Популярна е също така и тезата, че Чърчил през есента на 1944 г. „харизал“ Източна Европа на Сталин с разбирателството на салфетката. Но това е също слаб аргумент, защото дори и Чърчил да го беше направил, „харизването“ нямаше да има никаква морална или правна стойност – как можеш да дариш легитимно на друг нещо, което не притежаваш? Но дори тази история се използва превратно, за да се легитимира руската окупация на Източна Европа.
Всъщност, когато Чърчил се „пазари“ със Сталин за Румъния, България и т.н., руските войски вече са окупирали тези територии и имат 100% контрол върху тях. Съзнавайки ситуацията, Чърчил е пледирал просто да има поне някакъв глас в случващото се в тези държави, ясно съзнавайки трагедиите, които ще последват в тях. Всъщност от тримата „големи“ – Рузвелт, Сталин и Чърчил – единствено британският премиер е настоявал десантът на англо-американците да е на Балканите, а не в Нормандия, с идея да се предотврати и разпространяването на комунизма в Източна Европа. Така че не е точно Чърчил човекът, на когото може да му се приписва легитимирането на комунистическото завладяване на Източна Европа.
„Освобождението“
ПСА всъщност пропагандира и друг мит – че Червената армия „освободила“ Европа от нацизма. Да, за Западна Европа това твърдение има смисъл, но за Източна то е погрешно. Защото Червената армия не носи свобода на поляци, чехи, словаци, българи, румънци и т.н. Това, което е донесла, е едно тоталитарно, затворено общество, от което дори не може безопасно да се избяга.
Да, комунистическият режим е бил зловещ през 1940-те и 1950-те години и не толкова кървав след това. Но със свобода той не се е характеризирал, колкото и някои „нови леви“ да преинтерпретират историята. В крайна сметка това е режим на липса на свобода на придвижване – външни визи, жителство, открити листове за ходене около границите и т.н., липса на свобода на словото, липса на свобода на сдружаване – разрешни са само казионни партии и организации, и т.н. и т.н. Хлябът и двата вида сирене в магазините не могат да се интерпретират като „компенсация“ за липсата на тези свободи, както не е такава компенсация и свободата да обичаш комунистическите лидери и СССР.