Трети март и несвободата на освободителите
Иронията е, че нашите освободители от османска власт сами не са се сдобили със свобода и до ден днешен. Дори в момента те имперски се опитват да налагат собствената си несвобода на други народи.
Едно от неудобствата на 3 март като български национален празник на Освобождението е, че той повдига въпроса за връзката между Русия и свободата. А тази връзка е проблематична и исторически болезнена. Иронията е, че нашите освободители от османска власт сами не са се сдобили със свобода и до ден днешен. Дори в момента те имперски се опитват да налагат собствената си несвобода на други народи, както кървавата завоевателна война срещу Украйна показва.
В Русия свободата е възможна
Погребението на Навални в Москва и неговата саможертва да се върне в Русия след опита му за отравяне станаха символ на съвременната битка на тази страна за собствената ѝ свобода. Битката е неравна – от десет милиона московчани, една впечатляваща, но все пак доста малка част, събра смелост да изпрати за последно своя герой. Бройките не са толкова важни в случая обаче. И Левски, и Ботев, и Бенковски са знаели много добре, че със съзаклятниците си – колкото много или малко да са били четите, комитетите и въстаническите райони – няма да съборят Османската империя. Но са разчитали, че саможертвата им ще даде кураж на всички българи да не се страхуват да са свободни. Същото е и с Навални – и той, и хората, които го подкрепят, един ден ще са доказателството, че в Русия свободата е възможна и заслужена.
Три са епизодите в руската история, в които огромната страна се е доближавала до свободата: реформите на Александър II, опитите за създаване на конституционна държава от Столипин до Керенски (1905-1917), и управлението на Борис Елцин през 1990-те години на базата на конституцията от 1993 година. Тези три епизода са последвани от тежки периоди на несвобода и авторитарно-тоталитарна реакция – Александър III, комунизмът и путинизмът- които са заличавали почти напълно завоеванията на предшествениците им.
Русия е открито против Съединението на България
България изважда късмет, че е създадена като модерна държава по времето на Александър II – който слага край на крепостничеството (един вид робство) през 1861 г. и модернизира правосъдието на Русия с поредица от реформи. Либералната и демократична Търновска конституция става възможна не само заради свободомислието на участници в Учредителното събрание, но и поради факта, че Александър II иска да експериментира с нещо като конституция и в самата Русия по това време. А тогава Русия е все още напълно самодържавна – т.е. абсолютна монархия (нещо като Саудитска Арабия днес). Идеята за конституционни ограничения на властта на самодържеца, да не говорим идеите за демократично представителство и парламентаризъм, са били далечни за руснаците. България – както и другите новосъздадени балкански държави преди това – се превръщат в конституционна лаборатория за Русия, където в реално време се тестват новите, европейски по дух идеи на либералния 19-ти век.
Александър II е убит от анархисти в началото на март 1881 г. Синът му – Александър III – прави „консервативен завой“ и до 1905 г. Русия престава да експериментира с политически свободи и конституционализъм. През април 1881 г. е суспендирана Търновската конституция и Русия започва да прави съвсем сериозни опити да превърне крехкото българско княжество в Задунайска губерния. Това, тези опити не успяват, дължим на хора като Стефан Стамболов и Захари Стоянов, но най-вече на концерта на европейските велики сили, които не биха допуснали Русия до проливите. Така се стига до парадокса Великобритания да защити Съединението на България от 1885 г. срещу откритото несъгласие и протести на Русия, които водят и до абдикацията на Александър Батенберг.
Възхвала на диктатурата
През януари 1881 г. умира Фьодор Достоевски – големият гений на руската литература – който от борец срещу самодържавието и заточеник се превръща в един от идеолозите на неограничената монархическа власт. В книгата си „Геният и неговият наставник“ Цветан Стоянов прекрасно описва отношенията между Достоевски и оберпрокурора Константин Побеносцев – водеща фигура на ултра-консерваторите в Русия и учител, ментор и сив кардинал на Александър III. Достоевски не успява да види как идеите на неговия „наставник“ Победоносцев разцъфтяват по времето на Александър III. Но самият Достоевски става критик на либералните реформи на Александър II и в романите си налага идеала за спонтанното любовно отношение между самодържеца (бащата) и народа (детето). Връзката между тях не бива да бъде опосредявана от формалните процедури на демократичното представителство и конституционализма, а трябва да е основана на Христовата, християнска любов към ближния, смята той. Достоевски така и не написва последния си роман, където през образа на Альоша от „Братя Карамазови“ е трябвало да се развие в консервативен дух позитивната идея за отношението между царя и народа.
И добре, че не е бил написан, защото тази утопична идея всъщност не е нещо повече от възхвала на диктатурата: любовта на диктатора към народа му, както и любовта на народа към диктатора, са „оправдавали“ погазването на всякакви индивидуални права и свободи – от погромите над евреите по времето на Александър III, през Ленин и Сталин, та чак до Путиновите гонения срещу опозицията. Предстоящите президентски избори в Русия, от тази гледна точка, нямат смисъл на демократичен избор на ръководител на страната, а са демонстрация на народната „любов“ към лидера.
Без свобода няма любов
Липсата на вътрешна свобода на Русия става особено опасна, когато се съчетае с имперски износ на несвобода. Стана дума за това, как България се спасява на косъм от директна руска окупация и приобщаване към империята след 1881 г. Но късметът не винаги е бил с нас и след 1944 г. експанзията на СССР в Източна Европа е съчетана с налагането на тоталитарни режими от болшевишки тип. И докато основание за честване на Александър II като Цар Освободител (и на българите) ще имаме винаги, честването на Червената армия като „освободителка“ е пълен абсурд – тя е била просто глобален носител на несвобода.
Както филмът на Звягинцев „Нелюбов“ показва, обаче, любовта без свободата не е възможна. Достоевски е гениален писател, защото въпреки консервативните си тежнения към самодържавието добре е осъзнавал парадокса на насилственото произвеждане на любов. Съвременните диктатури с технологичния си контрол върху масови средства за комуникация са в добра позиция да произвеждат „спонтанна любов“ сред населението. От Хитлер и Гьобелс до наши дни пропагандата на „самодържавието“ – неограничената власт – може да произвежда представи на масова народна влюбеност. Но зад този фалш се крие както несвобода, така и грозна и прозаична нелюбов. Защото патриотарските и националистически емоции, които обикновено диктаторските режими подклаждат, винаги в крайна сметка завършват в кървави авантюри и конфликти от омраза.
Свободата е универсална ценност
Дали 3 март ще остане наш основен национален празник е български въпрос. Но ако този празник се запази, той трябва да е сериозен повод за размисъл за ценността на свободата. Защото в нашия случай освободителите ни от 19 век днес живеят в несвобода. Те всъщност и тогава така са живели (въпреки надеждите по времето на Александър II). И затова думите на Левски (според първия му биограф Захари Стоянов), че след Освобождението на България ще отиде да освобождава Русия, съвсем не звучат абсурдно.
Свободата, както и любовта, все пак са универсални, а не локални ценности.